Ден на гнева

56.

В два часа през нощта преподобният Дон Спейтс седеше зад бюрото си в своя кабинет зад Сребърната катедрала. Няколко часа преди това бе звъннал на Чарлс и на секретарката си в домовете им и ги бе извикал да дойдат и да поемат обажданията и имейлите. Имаше пред себе си купчина имейли, които Чарлс беше подбрал, преди сървърите да рухнат. До тях стоеше купчината съобщения от обаждания по телефона. Чуваше как телефонът не спира да звъни в предния кабинет.

Спейтс се опитваше да осмисли изключително важното нещо, което се бе случило.

Леко почукване на вратата и секретарката му влезе с прясно кафе. Постави на масата заедно с порцеланова чиния с орехова бисквита.

— Не искам бисквитата.

— Добре, преподобни.

— И престани да отговаряш на обажданията. Изключи го.

— Добре, преподобни.

Чинийката и бисквитата изчезнаха заедно със секретарката. Той раздразнено я наблюдаваше как се оттегля. Косата й не беше бухнала и лъскава както обикновено, роклята й беше измачкана, а без грим си личеше ясно колко е невзрачна. Сигурно си е била легнала, когато й бе позвънил, но въпреки това би трябвало да се постарае малко повече.

Когато вратата се затвори, Спейтс извади бутилка водка от едно заключено чекмедже и сипа малко в кафето си. След това отново се обърна км компютъра. Интернет страницата му също не бе издържала на огромния брой съобщения, а сега явно и цялата мрежа вече се задъхваше. Той с мъка успя да прегледа обичайните християнски сайтове. Някои от големите като raptureready.com също се бяха сринали. Други работеха бавно като костенурки. Писмото на Еди бе вдигнало удивителна шумотевица. Малкото християнски стаи за разговор, които все още действаха, бяха пълни с изпаднали в истерия хора. Мнозина заявяваха, че заминават в отговор на призива му.

Спейтс се потеше обилно, въпреки че в стаята беше хладно, кожата под яката го сърбеше. Писмото на Еди, което сигурно беше прочел вече двайсет пъти, го беше уплашило. Писмото представляваше призив за изпълнено с насилие нападение над американско правителствено съоръжение, а името на Спейтс се споменаваше вътре. Естествено, щяха да обвинят него. От друга страна, размишляваше Спейтс, тази мащабна проява на християнска мощ, на християнска ярост може пък да беше за добро. Вече твърде дълго християните бяха дискриминирани в собствената си страна, бяха пренебрегвани, изтласквани встрани и подлагани на присмех. Независимо дали имаше основание или не, шумотевицата щеше да разбуди Америка. Политиците и правителството най-сетне щяха да прозрат мощта на християнското мнозинство. А той, Спейтс, беше предизвикал тази революция. Робъртсън, Фалуел, Суагарт — през всички години, докато проповядваха и въпреки цялата си власт и пари нито един не бе предизвикал нещо подобно.

Спейтс сърфира из мрежата, търсейки информация, но попадна само на язвителност, на ярост и на истерия. И на хиляди копия от писмото.

Внезапно в съзнанието му нахлу нова и тревожна мисъл, докато преглеждаше писмото за двайсети път.

Ами ако Еди имаше право?

Внезапно усети студена тръпка. Не беше готов да се откаже от живота си. Не можеше да понесе мисълта, че всичките му пари, цялата му власт, катедралата му, телевизионните му проповеди ще свършат — че всичко ще приключи, още преди да е започнало.

Веднага след тази го споходи и друга, още по-тревожна мисъл: каква присъда щеше да получи той в този велик и славен ден на Бога? Беше ли истински праведен пред Бога? Всички грехове на Спейтс се надигнаха зловещо насреща му. Лъжите, гуляите, предателствата, жените и лъскавите подаръци, които им беше купувал с дарения от вярващите. И най-ужасяващото бе, че си спомни как неведнъж се бе улавял да изпитва похотлива страст към някое момче от улицата. Всички тези грехове, малки и големи, нахлуха от окрайнините на съзнанието му и крещяха да бъдат забелязани и преосмислени.

Завладя го страх, вина и отчаяние. Бог виждаше всичко. Всичко. Моля те, Господи, моля те, прости на мен, твоя недостоен слуга, молеше се той отново и отново, докато с огромно усилие на волята не изтласка греховете си обратно в някоя тъмна пещера на съзнанието си. Бог вече му бе простил, защо се тревожеше толкова?

Пък и това не можеше да бъде Второто пришествие. Какво си въобразяваше той, по дяволите? Еди беше откачалка. Разбира се, че беше. Спейтс го разбра още когато за пръв път чу този писклив и накъсан глас по телефона. Всеки, който живее насред пустинята сред банда индианци на стотина километра от свестен ресторант със сигурност е луд.

Отново прочете писмото на този човек, търсейки признаци на лудост, но отново го заля вълна от ужас. Писмото беше смислено. Беше въздействащо. Това не бяха лудешки брътвежи. А най-тревожно от всичко беше изчислението, че сумата от числата на буквите в „Аризона“ и „Изабела“ е 666.

Боже, как се потеше! Отвори стъклената вратичка на библиотеката от черешово дърво, извади една дебела книга и отвори на таблиците с гематрия. Провери еврейските букви и си записа численото им съответствие на лист хартия. Докато работеше, установи, че Еди е написал някои от еврейските букви погрешно, а на други е приписал грешни стойности.

Сложи точните стойности и ги сумира с трепереща ръка. Нито една от думите не даваше сума 666.

Облегна се и въздъхна облекчено. Всичко беше един фарс, точно както бе допускал. Изпита усещането, че се е спуснал ангел небесен и го вдигнал над горящото езеро. Извади ленена кърпа от джоба си и попи потта около веждите и от челото си.

Тревогата отново го завладя. Бог може и да бе пощадил него, но щяха ли да го пощадят медиите? А правителството? Възможно ли бе да го обвинят в подстрекаване към насилие? Или в нещо по-лошо? Най-добре да измъкне адвоката си от леглото, докато все още е възможно. Трябваше да има начин да отклони обвиненията към Кроули. В крайна сметка Кроули беше започнал всичко.

Дръпна яката си и се опита да пусне малко въздух към горещата и лепкава шия. Грешка бе да въвлече в цялата работа лудия пастор Еди. Този човек беше непредсказуем. Глупаво, глупаво, глупаво.

Натисна копчето на интеркома.

— Чарлс, трябваш ми.

Обикновено стриктният млад мъж не се появи.

— Чарлс? Трябваш ми.

Вместо Чарлс вратата отвори секретарката му. Изглеждаше по-измъчена от когато и да било.

— Чарлс замина — каза тя с равен глас.

— Не съм го пускал да заминава.

— Замина за Изабела.

Спейтс впери поглед в нея от мястото си. Не можеше да повярва. Чарлс?

— Тръгна преди десетина минути. Каза, че Бог го е призовал и излезе.

— Ама че работа! — тропна с ръка Спейтс по бюрото си. След това забеляза, че тя е с шапка и държи чантата си. — Не ми казвай, че и ти ще последваш този глупак!

— Не, прибирам се у дома — отговори тя.

— Съжалявам, но това не е възможно. Трябваш ми тук до края на нощта. Свържи се с адвоката ми Ролф Добсън. Кажи му да дойде тук веднага. Имам проблем, ако не си забелязала.

— Не.

— Не? Какво не? Какво означава това?

— Означава, че вече не искам да работя за вас, господин Спейтс.

— Какви ги говориш?

Тя стисна с две ръце чантичката си пред корема сякаш за защита.

— Защото вие сте достойно за презрение човешко същество. — Обърна се сковано и си тръгна.

Спейтс чу тихия звук от внимателното затваряне на врата и после настана тишина.

Седна зад бюрото си, сам, облян в пот — и много, много уплашен.