Ден на гнева

80.

Локууд погледна към големия часовник на покритата с дървена ламперия стена зад президента. Осем часа сутринта. Слънцето беше изгряло, хората се канеха да тръгнат на работа, движението по околовръстния път вече започваше да пълзи.

Точно там бе вчера — в колата си, попаднал в задръстването на околовръстния път, радиото работеше силно и той слушаше Стив Инскийп по Националното държавно радио.

Днес светът се бе променил.

Националната гвардия се бе приземила на Червеното плато по график в 4:45 на около пет километра от предишното местоположение на Изабела. Мисията им обаче се бе променила. От нападение се превърна в спасителна операция — спасяване и евакуиране на ранените и отнасяне на мъртвите от червеното плато. Пожарът бе станал неконтролируем. Опасано с жили битумни въглища, платото вероятно щеше да гори през целия следващ век, докато и планината изчезнеше.

Изабела я нямаше. Машината на стойност четирийсет милиарда долара се бе превърнала в горяща развалина, пръсната по цялото плато и изхвръкнала при взрива от ръба на платото в пустинята долу.

Влезе президентът и всички се изправиха.

— Седнете — изръмжа той, тупна още документи на масата и зае мястото си. Беше поспал два часа, но явно кратката почивка само бе влошила още повече настроението му.

— Готови ли сме? — попита той. Натисна контролния бутон на стола си и на монитора се появи ясното изображение на директора на ФБР с безукорна прошарена коса и с безупречен костюм. — Джак, кажи ни последните новини.

— Слушам, господин президент. Положението е овладяно.

Президентът скептично стисна устни.

— Евакуирахме всички от платото. Последните ранени в момента се евакуират към местните болници. Съобщавам го със съжаление, но явно всички от екипа за спасяване на заложници са загинали по време на сблъсъка.

— А учените? — попита президентът.

— Екипът от учени като че ли е изчезнал. Никакви оцелели, никакви трупове.

Президентът отпусна глава в ръцете си.

— Нищо за учените?

— Никаква следа. Вероятно някои от учените са избягали през старите мини по време на нападението. Възможно е обаче да са станали жертва на експлозия, на пожар или на срутване в мините. По общо мнение те не са оцелели.

Главата на президента остана сведена.

— Все още нямаме информация какво се е случило, защо сме изгубили връзка с Изабела. Възможно е да е свързано по някакъв начин с нападението — още не знаем. Изнесохме стотици тела и части от тела, много от които са обгорели до неузнаваемост. Продължаваме да търсим тялото на Ръсел Еди, лудия проповедник, подбудил всичките тези хора по интернет. Сигурно ще ни трябват седмици и дори месеци, преди да открием и да идентифицираме всички загинали. Някои изобщо няма да бъдат открити.

— А Спейтс? — попита президентът.

— Арестувахме го и в момента го разпитваме. Докладваха ми, че съдейства. Освен това арестувахме и Букър Кроули от намиращата се на Кей Стрит фирма „Кроули и Стратам“.

— Лобистът? — вдигна поглед президентът. — Какво е неговото участие?

— Тайно е платил на Спейтс да проповядва против Изабела, за да може той да измъкне повече пари от клиента си, племенното правителство на навахо.

Президентът само поклати глава.

Ръководителят на предизборния му щаб Галдън размърда едрото си тяло. Синият му костюм изглеждаше така, сякаш беше спал с него, а вратовръзката му — сякаш беше лъскал с нея буика си. Нуждаеше се от бръснене. Наистина противно същество, помисли си Локууд. Канеше се да говори и всички погледнаха към него като към оракул.

— Господи Президент — подхвана Галдън, — трябва да формулираме изявлението. Докато разговаряме стълбът от пушек се вижда на екрана на всеки телевизор в Америка и нацията чака отговори. За щастие отдалечеността на Червеното плато и нашите бързи действия за затваряне на въздушното пространство и за блокиране на достъпа успяха да задържат голяма част от пресата настрани. Не успяха да предадат най-страховитите подробности. Все още можем да превърнем това ужасяващо поражение в разказ, който не отблъсква избирателите и може да ни донесе публичното одобрение.

— Как? — попита президентът.

— Някой трябва да се прониже с меча си — каза Локууд простичко.

Галдън му се усмихна.

— Вярно е, че всяка история се нуждае от злодей. Но ние вече имаме двама — Спейтс и Кроули. Представете си идеалните злодеи — единият е блуден и лицемерен телевизионен проповедник, а другият е лицемерен и пресметлив лобист. Да не говорим за онзи откачен тип Еди. Всъщност историята ни се нуждае от герой.

— И кой е героят? — попита президентът.

— Не може да бъдете вие, господин Президент. Обществеността няма да се хване. Не може да бъде и директорът на ФБР — той изгуби екипа си. Не може да бъде никой от министерството на енергетиката, защото те прецакаха Изабела. Не може да бъде никой от учените, понеже те явно са загинали. Не може да бъде политически функционер като мен или като Роджър Мортън. Никой няма да повярва на това. — Търсещият поглед на Галдън се спря на Локууд. — Ето един човек, който е надушил проблема отдавна. Ти, Локууд. Още преди седмици. Човек с изключителна мъдрост и далновидност, взел решителни мерки да оправи проблем, за който подозират само той и Президента. Всички останали по онова време спят — Конгресът, ФБР, министерството на енергетиката, аз, Роджър, всички. По време на развитието на събитията ти имаше изключително значение на всеки етап. Мъдър, с познания, довереник на учените мъченици — твоята намеса беше от решаващо значение за справянето с това положение.

— Галдън, та ние взривихме цяла планина! — невярващо каза президентът.

— Само че се справихме блестящо с последиците! — каза Галдън. — Господа, провалът с Изабела не беше като историята с урагана „Катрина“, която се влачи седмици наред. Господин Президент, вие двамата с Локууд избихте или заловихте лошите типове и разчистихте катастрофата — само за една нощ! Червеното плато е подсигурено от Националната гвардия…

— Подсигурено ли? Платото прилича на лунен пейзаж…

— … подсигурено е. — Гласът на Галдън надви гласа на президента. — Благодарение на решителното ви ръководство, господин Президент, и на безценната и изключително важна подкрепа на вашия доверен съветник по научните въпроси доктор Стантън Локууд. — Погледът на Галдън се спря върху Локууд. — Ето такава ще е нашата история, господа. Нека не го забравяме. — Той наклони глава, по дебелата му шия се издуха пресни бръчки, и Галдън впери поглед в Локууд. — Стан, готов ли си за задачата?

Локууд си даде сметка, че най-сетне го е постигнал. Беше станал един от тях.

— Напълно — отговори той и се усмихна.