Ден на гнева

45.

Хейзълиъс лежеше проснат на застлания с линолеум под. Форд притича към него и към струпалите се наоколо други членове от екипа. Коленичи и опипа пулса на шията. Беше силен, учестен и стабилен. Кейт стисна ръката му и я потупа:

— Грегъри? Грегъри?

— Дайте ми фенерче — каза Форд.

Уордлоу му подаде фенерче. Форд вдигна клепачите на Хейзълиъс и освети очите му. Зениците силно се свиха.

— Вода.

Пъхнаха в ръката му стиропорена чаша. Форд извади носната си кърпа, натопи я във водата и навлажни лицето на Хейзълиъс. Раменете на учения леко помръднаха и двете му очи потръпнаха и се отвориха. Огледаха се, пълни с тревога и объркване.

— Какво…?

— Всичко е наред — успокои го Форд. — Просто припадна.

Хейзълиъс се огледа неразбиращо. В погледа му се прокрадна разбиране. Опита се с мъка да се изправи.

— Спокойно — внимателно го задържа легнал Форд. — Изчакай да ти се избистри главата.

Хейзълиъс легна и впери поглед в тавана.

— О, боже! — изстена той. — Не може да е истина. Не може да се случва.

В задушливия въздух се усещаше силната миризма на нагорещена електроника. Изабела стенеше, а звукът долиташе от всички детектори, сякаш самата планина виеше.

— Помогнете ми да седна на стола си — помоли Хейзълиъс задъхано.

Кейт пое едната му ръка, Форд — другата и двамата го заведоха в центъра на мостика и го наместиха в капитанския стол.

Хейзълиъс се надигна с помощта на ръкохватките и се огледа. Форд никога не беше виждал очите му толкова зловещо сини.

— Вярно ли е? — попита яростно Едълстайн. — За имената. Трябва да знам.

Хейзълиъс кимна.

— Естествено, има обяснение.

Хейзълиъс поклати глава.

— Явно си казал на някого — настоя Едълстайн. — Някой е научил.

— Не.

— Лекарят, който е съобщил новината на съпругата ти. Той е разбрал имената.

— Използвахме тест за бременност — дрезгаво обясни Хейзълиъс. — Научихме само час… преди да почине.

— Вероятно се е обадила на някого. Може би на майка си.

Отново енергично поклащане на главата.

— Не е възможно, бях с нея през цялото време. Направихме теста и обсъдихме имената. Това беше. Шейсет минути. Не сме ходили никъде, не сме говорили с никого. Тя беше толкова щастлива. Това предизвика спукването на аневризма — внезапният щастлив изблик при новината повиши кръвното й налягане. Мозъчен кръвоизлив.

— Някъде има измама — заяви Едълстайн.

Чън поклати глава, при което дългата й черна коса вихрено се разпиля:

— Алан, данните идват от тази дупка в пространство-времето. Не идват от нито едно място в системата. Проследих ги веднъж, проследих ги отново, нарочно изключих процесорите на всеки детектор, направих всеки тест, който ми хрумна. Истинско е.

Хейзълиъс си пое дъх, от който потръпна цялото му тяло.

— То познаваше мислите ми. Точно както познаваше тези на Кейт. Няма как да заобиколим този факт, Алан. Няма начин да се досети. Каквото и да е това, то познава най-съкровените ни мисли.

Никой не помръдна. Форд се опита да обхване проблема с разума си, да намери рационално обяснение. Едълстайн имаше право — би трябвало да е някаква измама.

Когато Хейзълиъс отново продума, гласът му беше спокоен и делови:

— Машината работи без надзор. Всички да се върнат по местата си.

— Няма ли… да я изключим? — попита Джули Тибодо с треперещ глас.

— Категорично не.

Изабела продължаваше да бръмчи на автопилот с огромен приток на енергия. Екранът съскаше и бе изпълнен със снежинки. Детекторите пееха странната си песен. Електрониката пукаше — сякаш напрежението на учените беше заразило компютъра и бе довело и самата машина на ръба.

— Алан, заеми се отново с процесорите и поддържай всичко стабилно. Кейт, искам да направиш някои изчисления за геометрията на тази дупка в пространство-времето. Къде отива? В какво се отваря? Мелиса, искам да работиш заедно с Кейт и да се заемеш с този облак от данни. Анализирай го на всички честоти, открий какво представлява, по дяволите.

— Ами малуерът? — попита Долби, сякаш не можеше да проумее случилото се.

— Кен, не схващаш ли? Няма малуер.

Долби се втрещи:

— Смяташ, че е… Бог?

Хейзълиъс се извърна към него с неразгадаемо изражение.

— Смятам, че Изабела общува с нещо истинско. Все още нямаме достатъчно данни, за да определим дали това всъщност е Бог — каквото и да означава тази дума. И точно затова трябва да продължим.

Форд се огледа. Всички все още бяха в шок от случилото се. Лицето на Уордлоу бе окъпано в пот. Кейт и Сейнт Винсънт бяха бледи като платно. Той взе ръката на Кейт.

— Добре ли си?

— Не съм сигурна — поклати глава тя.

— Колко време може да работи? — попита Хейзълиъс Долби.

— Опасно е да я държим на пълна мощност.

— Не питах дали е опасно. Попитах те колко време.

— Два-три часа.

— Чакайте — обади се Инес, — да не прибързваме. Трябва да спрем и да обмислим случилото се. Това е… безпрецедентен случай.

Хейзълиъс се обърна с лице към Инес:

— Джордж, ако Бог е разговарял с теб, щеше ли да се обърнеш и да си тръгнеш?

— Стига, Грегъри. Не може сериозно да вярваш, че си говорил с Бога!

— Просто попитах „ако“.

— Отказвам да отговарям на абсурдни хипотетични въпроси.

— Джордж, ако сме установили контакт с някакъв вселенски интелект, не можем да се извърнем и да спрем. Защото възможността е налице. Сега. И няма да е задълго.

— Това е налудничаво — немощно се възпротиви Инес.

— Не, Джордж, не е налудничаво. Това нещо ни даде исканото доказателство. Два пъти. Може да е Бог, може да е нещо друго. Не знам. Но знам следното: ще откарам този влак до последната гара. — Огледа се свирепо: — Какво ще кажете? С мен ли сте?

Песента на Изабела изпълни стаята. Екраните примигнаха. Никой не проговори. Обаче Форд прочете „да“ на всички лица.