Ден на гнева

29.

Докато вървеше към къщата си, Форд чу някой да го вика по име и се извърна. Ниската и слаба фигура на Хейзълиъс крачеше през полето към него.

— Сигурно събитията през последната нощ са те шокирали — каза директорът и тръгна в крак с него.

— Така е.

— Какво мислиш? — Хейзълиъс леко наклони глава и изгледа Форд косо. Погледът му беше като микроскоп.

— Мисля, че сами сте се притиснали в ъгъла, като не сте докладвали веднага.

— Станалото, станало. Изпитвам облекчение, задето Кейт ти е казала. Не ми харесваше да те мамя. Надявам се разбираш защо не ти се доверихме по-рано.

Форд кимна.

— Знам, че си уверил Кейт, че ще го запазиш в тайна — каза Хейзълиъс и направи многозначителна пауза.

Форд не се осмели да отговори. Вече не си вярваше, че е добър лъжец.

— Имаш ли малко време? — попита Хейзълиъс. — Искам да ти покажа индианските останки нагоре в долината, на които се дължи цялото противоречие. Така ще имаме възможност да поговорим.

Пресякоха пътя и тръгнаха по пътека през канадските тополи, придвижвайки се бързо нагоре по пресъхналото речно корито в дерето, което се разклоняваше от Накаи Уош. Форд усети как тялото и сетивата му се съживяват след изтощителната нощ. Стените от пясъчник от двете страни на дерето се стесняваха, докато вълничките и извивките, вдълбани в мекия камък от порои в древността, се доближиха толкова, че можеше да ги докосне. Над ръба се понесе царски орел, размахът на крилете му беше широк колкото ръста на Форд и двамата спряха, за да го погледат. След като птицата с широки спирали се изгуби от поглед, Хейзълиъс го докосна по рамото и му посочи нагоре в каньона. На около петнайсет метра по полегата стена от пясъчник се виждаха руини от обиталища на индианците анасази, вклинени в една ниша. До тях водеше древна пътека, изсечена в скалите.

— Като млад бях арогантно нищожество — тихо заговори Хейзълиъс. — Мислех се за по-умен от всички останали. Смятах, че това ме прави по-добър човек, по-стойностен от хората с обикновен интелект. Не знаех в какво вярвам и не давах пет пари. Живеех бурно и събирах доказателства за качествата си — Нобелова награда, наградата „Фийлдс“, почетни степени, отличия, купища пари. Гледах на другите като на статисти във филма, в който звездата бях аз. И тогава се запознах с Астрид. — Замълча, когато стигнаха в началото на старата пътека нагоре по скалата. — Астрид е единственият човек на земята, когото истински съм обичал и който ме извади от пашкула ми. И после умря. Млада и жизнена, падна покосена в прегръдките ми. След като си отиде, имах чувството, че това е краят на света. — Замълча. — Трудно е да го опишеш на човек, който никога не го е преживявал.

— Аз съм го преживявал — каза Форд едва ли не неусетно. Страховитата студенина на загубата отново обви сърцето му и го скова.

Хейзълиъс се облегна с ръка на пясъчника.

— Изгубил си жена си?

Форд кимна. Чудеше се защо ли разговаря за това с Хейзълиъс, след като не се разкриваше дори пред психоаналитика си.

— Как се справи?

— Не съм се справил. Избягах в манастир.

Хейзълиъс се приближи още малко:

— Религиозен ли си?

— Ами… не знам. Смъртта й разклати вярата ми. Трябваше да разбера къде съм, в какво вярвам.

— И?

— Колкото повече опитвах, толкова по-несигурен ставах. С радост установих, че никога няма да съм сигурен. Че не ставам за истински вярващ.

— Може би нито един рационален и интелигентен човек не може да бъде напълно сигурен във вярата си — заяви Хейзълиъс. — Или пък в липсата на вяра, както е в моя случай. Кой знае, може би Бог, в който вярва Еди, наистина е някъде там, горе — отмъстителен, садистичен, склонен към геноцид, готов да изпепели всеки, който не вярва в него.

— А ти как се справи, когато съпругата ти почина? — попита Форд.

— Реших в замяна да дам нещо на света. И понеже съм физик, ми хрумна идеята за Изабела. Жена ми казваше: „Ако най-умният човек на света не може да разбере как сме се появили, тогава кой може?“. Изабела е опитът ми да отговоря на този въпрос и на много други. Това е моето верую.

На едно малко огряно от слънцето място Форд забеляза вкопчило се в скалата гущерче. Над главите им все още кръжеше царският орел, а пронизителният му писък отекваше между скалите.

— Уайман — продължи Хейзълиъс, — ако тази работа с хакера се разчуе, ще съсипе проекта „Изабела“ и кариерата на всеки от нас и ще върне американската наука едно поколение назад. Разбираш го, нали?

Форд не каза нищо.

— От все сърце те моля да не разкриваш проблема, докато нямаме възможност да го разрешим. Това би съсипало всички ни, включително и Кейт.

Форд го изгледа остро.

— Да, забелязвам, че помежду ви става нещо — продължи Хейзълиъс. — Нещо хубаво. Нещо свято, ако мога да използвам тези дума.

„Само да беше вярно“, помисли си Форд.

— Дай ни още четирийсет и осем часа, за да решим проблема и да спасим проекта „Изабела“. Умолявам те.

Форд се запита дали този сериозен нисичък мъж знаеше или се бе досетил каква е истинската му мисия. Като че ли да.

— Четирийсет и осем часа — тихо повтори Хейзълиъс.

— Добре — съгласи се Форд.

— Благодаря ти — отвърна Хейзълиъс с дрезгав от вълнение глас. — А сега да се качваме.

Форд се хвана за изсечените в скалата стъпала и запълзя бавно след Хейзълиъс нагоре по опасната пътека. Времето беше износило и загладило каменната стълба и ръцете и ходилата му трудно се удържаха върху нея.

Когато стигнаха до руините, спряха върху издатината пред входа, за да успокоят дишането си.

— Виж — посочи Хейзълиъс към мястото, където древен обитател на дома бе замазал каменната стена с кал. Повечето от мазилката се бе изронила, но близо до дървения трегер в изсъхналата кал личаха отпечатъци от пръсти и ивици.

— Ако се вгледаш по-добре, можеш да различиш спираловидните извивки в отпечатъците — отбеляза Хейзълиъс. — Отпреди хиляда години са, но само това е останало от онзи човек. — Извърна се към хоризонта. — Такава е смъртта. Един ден изведнъж — прас! Всичко изчезва. Спомени, надежди, мечти, любов, собственост, пари. Близките и приятелите ни проливат по някоя сълза, отслужват литургия и продължават живота си. Превръщаме се само в няколко избеляващи снимки в албума. А после умират и онези, които ни обичат, също и тези, които обичат тях, и скоро дори споменът за нас изчезва. Сигурно си виждал онези стари албуми със снимки в антикварните магазини, пълни с хора, облечени с дрехи от деветнайсети век — мъже, жени, деца. Вече никой не знае кои са. Като човека, оставил този отпечатък. Изчезнал и забравен. И какъв е смисълът?

— Ще ми се да знаех — каза Форд.

Въпреки растящата топлина, докато се спускаха обратно Форд усети ледени тръпки, разтърсен до дън-душа от усещането за собствената си смъртност.