Ден на гнева

60.

Младеж със свежо лице и малко над двайсет години, агент Милър откара с джип Бърн Улф от пистата до оградената охранявана зона, минаха покрай няколкото разбити врати и спряха в средата на паркинг, сред пръснати цивилни автомобили. Всичко беше окъпано в суровата светлина на мощните прожектори.

Улф се огледа. На ръба на платото се бяха скупчили войници и нагласяха въжетата, за да се спуснат до Изабела. Беше като на филм.

— Ще чакаме в джипа, докато ни повикат, сър — обясни Милър.

— Страхотно. — Улф се потеше. Беше компютърен специалист, но не беше подготвен за такава лудост. В корема си усещаше стегнат тежък възел. Улф възнамеряваше да стои до агент Милър с огромните му ръце и яката му шия. Гърбът и раменете му бяха толкова масивни, че натовският боен автомат 7.62, който висеше на рамото му, приличаше на детска играчка.

Наблюдаваше мъжете, които работеха на ръба на платото. Един по един те се връзваха и изчезваха отвъд ръба, понесли обемисти раници. Макар че Улф не беше посещавал Изабела, той я познаваше на длан, беше автор на някои от плановете и се бе потил над чертежите за строителството. Освен това познаваше софтуера, а от министерството на енергетиката му бяха дали плик с всички кодове за изключване и сигурност. Нямаше да е проблем да изключи Изабела.

Проблемът за него щеше да е да се спусне по деветдесетте метра отвесна скала.

— Трябва да се изпикая — каза той.

— Направете го до колата и побързайте, сър.

Улф се облекчи и се върна. Милър тъкмо бе говорил по радиостанцията.

— Наш ред е, сър.

— Вече вътре ли са?

— Не. Искат да слезете, преди да осъществят проникването.

Да осъществят проникването? Тези типове имат ли представа колко нелепо звучат?

Милър кимна:

— След вас.

С усещането, че всеки мускул на тялото му се съпротивлява, Улф вдигна раницата си. Въпреки силните прожектори той виждаше удивително много звезди. Въздухът беше хладен и миришеше на пушек от дърва. Докато се отдалечаваше от джипа, си даде сметка колко тиха е нощта. Най-силният звук беше пращенето на проводниците за високо напрежение — явно Изабела работеше на пълна мощност. Съмняваше се, че под земята има някакъв сериозен проблем. Вероятно компютърна засечка беше причината за срива в комуникационната система. Някой бюрократ просто бе откачил и беше повикал командосите. Вероятно учените в Бункера дори не подозираха, че предизвикват такъв фурор.

Едва чуто долови няколко слаби пукания — приличаха на изстрели, а после се разнесоха и още два.

— Чухте ли това? — попита той Милър.

— Да. — Агентът спря за момент и наклони глава. — На около пет километра оттук.

Останаха заслушани още малко, но не последва нищо повече.

— Сигурно просто някой индианец стреля по койот — каза Милър.

Коленете на Улф омекнаха, докато вървеше след Милър към ръба на скалите. Очакваше да го спуснат с клетка или с нещо подобно, обаче не се виждаше никаква клетка.

— Сър, ще взема раницата ви. Ще я спуснем след вас.

Улф свали раницата си и му я даде.

— Внимавайте, защото вътре има лаптоп.

— Ще внимаваме, сър. Насам, ако обичате.

— Чакайте малко — каза Улф, — да не очаквате да се спусна по… тези въжета?

— Да, сър.

— Как?

— Ей сега ще ви покажем. Моля, застанете тук.

Улф зачака. Другите войници се бяха спуснали и двамата с Милър бяха сами на ръба. Проводниците пращяха и пукаха.

Военната радиостанция изсъска и Милър отговори. Улф се заслуша. Полицията докладваше за някакви проблеми по пътя за платото. Улф пренебрегна тази информация. Интересуваше го единствено канарата.

Разговорът продължи още малко и после Милър го подкани:

— Насам, сър. Ще ви сложим това седло. Някога спускали ли сте се с двойно въже?

— Не.

— Съвсем безопасно е. Просто се наклонете малко назад, стъпете здраво на скалата и се придвижвайте с леки подскоци.

— Сигурно се шегувате.

— Напълно безопасно е.

Напъхаха го в седлото, което обхващаше краката му, седалището и долната част на гърба, и застопориха въжето в система от карабини и спирачки. След това го наместиха на ръба на скалата с гърба навън. Усещаше как вятърът духа отдолу.

— Наведете се навън и пристъпете назад.

Тия щури ли бяха?

— Наведете се назад, сър. Пристъпете. Опъвайте въжето. Ние ще ви спуснем.

Улф невярващо се втренчи в Милър. Агентът приличаше на горила, която взема хормони на растежа, а гласът му беше толкова усърдно учтив, че звучеше едва ли не леко презрително.

— Не мога да го направя — каза Улф.

Въжето се отпусна и той усети внезапен пристъп на паника.

— Наклонете се назад — твърдо му нареди Милър.

— Спуснете ме с клетка или с нещо подобно.

Милър наклони тялото му назад, като почти го взе на ръце.

— Ето това е. Така. Много добре, доктор Улф.

Сърцето на Улф биеше като лудо. Отново усети с гърба си студеното движение на вятъра долу. Войникът го пусна и второ въже го свали отвъд ръба. Краката му се подхлъзнаха и Улф се удари странично в скалата.

— Наведете се назад и здраво опрете крака на скалата.

С лудешки разтуптяно сърце той задращи с крака по скалата, търсейки опорна точка. Намери и се застави да се наведе назад. Като че ли се получи. Докато го спускаха, Улф правеше малки стъпки, постоянно наведен назад. Веднъж озовал се от другата страна на площадката на върха, започна да се спуска в мрак, но все още виждаше ръба на платото, обляно от светлина. Колкото повече се спускаше, толкова повече се отдалечаваше ръбът. Не се осмеляваше да погледне надолу.

Не можеше да повярва, че прави това, че отскача от скалата и се спуска, погълнат от мрака. Най-накрая войниците го хванаха за краката и го приземиха на каменен под. Когато стъпи, краката му трепереха. Войниците му помогнаха да се освободи от седлото. Раницата му се спусна на въже малко след това и войниците я поеха. Милър пристигна след нея.

— Браво на вас, сър — поздрави го той.

— Благодаря.

В склона на планината имаше голяма вдлъбнатина. В отдалечения край в камъка беше вградена голяма врата от титан. Мястото вече беше опасано със силни прожектори и приличаше на входа на острова на доктор Но. Улф усети дълбоката отекваща вибрация на Изабела в планината. Странно, че бяха изгубили връзка с хората вътре. Имаше толкова много помощни системи. А и отговорникът по охраната сигурно ги виждаше в момента на мониторите си — освен ако и те не бяха изключени.

Много странно.

Войниците нагласяваха три дебели метални конуса върху триножници и ги насочваха към вратата подобно на къси минохвъргачки. Един от мъжете започна да тъпче конусите с нещо, което приличаше на C4.

Дорфлър стоеше отстрани и даваше нареждания.

— Какви са тези неща? — попита Улф.

— Устройства за бързо събаряне на стени, заредени с пластичен експлозив C4 — отговори Милър. — Зарядите се събират в една-единствена точка и пробиват достатъчно голям отвор, за да пропълзим вътре.

— И после?

— През отвора ще изпратим екип, който да подсигури Бункера, а друг екип ще проникне през втората врата към Мостика. Ще подсигурим Мостика, ще изведем лошите и ще вземем учените под закрилата си. Възможно е да се разрази престрелка. Не знаем. Веднага щом мостикът е напълно подсигурен, ще ви вкарам вътре. И вие ще изключите Изабела.

— За изключването на системата са нужни три часа — каза Улф.

— Вие ръководите тази операция.

— Ами доктор Хейзълиъс и останалите учени?

— Нашите хора ще ги изведат от района, за да ги разпитат.

Улф скръсти ръце. Несъмнено на хартия изглеждаше добре. Като Иракската война.