Ден на гнева

30.

Когато се прибра къщата си, Форд заключи вратата, дръпна пердетата, извади куфарчето си от кабинета и нагласи комбинацията.

„Спи, глупако, спи“, крещеше тялото му. Вместо това извади от куфарчето лаптопа и бележката на Волконски. Това бе първата му свободна минута, за да се опита да дешифрира бележката. Настани се на леглото с кръстосани крака, облегнал гръб на дървената табла, и сложи компютъра в скута си. Влезе в хексадецимален редактор и започна да печата цифрите и буквите във файл с данни. Трябваше хексадецималният код да бъде вкаран в машината, преди да може да работи с него.

Възможно беше кодът да е какво ли не: кратка компютърна програма, файл с данни, текстови файл, малка картинка, първите няколко ноти от Пета симфония на Бетховен. Възможно бе дори да бъде частен ключ RSA — при това непотребен, защото от ФБР бяха взели компютъра на Волконски.

Форд задряма, катурна се напред и изрита компютъра. Събуди се и отиде в кухнята да направи кафе. Не беше спал почти четирийсет и осем часа.

Тъкмо сипваше последната лъжица във филтъра, когато усети пробождане в корема и се сети колко много кафе поглъщаше от дни. Бутна кафе машината настрани, порови из шкафа и някъде в дъното напипа кутия зелен чай. Две пакетчета, запарени за десет минути и после се върна в спалнята с чаша от зеленикавата течност. Докато продължаваше да вкарва кода, погълна горещия горчив чай.

Искаше му се да свърши бързо, преди да слезе в Блекхорс, за да поговори с Бигей за последен път преди протестния поход, очите му се замъглиха, докато шареха напред-назад от екрана към листа, а и непрекъснато си откриваше грешки.

Застави се да намали темпото.

В десет и половина приключи. Облегна се и свери файла с данните с бележката. Като че ли всичко беше наред. Съхрани файла и пусна хексадецимален бинарен модул за конвертиране.

Хексадецималният код веднага се показа като бинарен файл — огромна поредица от единици и нули.

Тласкан от интуицията си, той активира бинарния ASCII модул за конвертиране и за негова изненада на екрана се появи съобщение в прав текст.

Форд прочете бележката два пъти и се облегна. Долавяше несвързания и маниакален тон на човек, който губи разсъдъка си. Каква лудост имаше предвид той? Малуерът? Изабела? Самите учени? Защо бе скрил съобщение посредством код, а просто не бе оставил бележка?

Пък и този Джо Блиц?

Форд пусна името в „Гугъл“ и получи милион попадения. Разгледа първите и не откри очевидна връзка.

Извади сателитния телефон от куфарчето си и впери поглед в него. Беше подвел Локууд. Не, беше го излъгал. А вече бе обещал и на Хейзълиъс, че няма да споменава за малуера.

Мамка му! Защо си бе въобразил, че след две години в манастир ще успее просто ей така да се върне към лъжите и измамите от годините си на работа в ЦРУ? Можеше поне да каже на Локууд за бележката. Възможно бе дори Локууд да има някаква представа за този загадъчен Джо Блиц. Набра номера.

— Не си се обаждал повече от двайсет и четири часа — сърдито се обади Локууд, без да си прави труда да отправи обичайните поздрави. — Какво прави?

— Онази вечер намерих бележка от Волконски, за която сигурно искаш да знаеш.

— Защо не я спомена вчера?

— Беше просто откъснат лист хартия с някакъв компютърен код. Не знаех дали е важна. Но вече успях да я дешифрирам.

— И какво пише?

Прочете текста по телефона.

— Кой е Джо Блиц, по дяволите? — попита Локууд.

— Надявах се ти да знаеш.

— Ще възложа на хората си. И с тази леля Наташа.

Форд бавно затвори телефона. Забелязал бе и още нещо: по нищо не личеше бележката да е написана от човек на прага на самоубийството.