Ден на гнева

21.

Пастор Ръс Еди се качи в стария си пикап форд, впери поглед в уреда за горивото и изчисли дали ще има достатъчно да отиде до платото и да се върне. В този момент забеляза на хоризонта издайнически стълб прах, който говореше за приближаващо се превозно средство. Излезе от пикапа, облегна се на него и зачака.

След малко автомобил на племенната полиция на навахо спря пред караваната, а вятърът разнесе прашния облак. Вратата се отвори и отвътре се показа прашен каубойски ботуш. Висок мъж се разгъна от автомобила и се изправи.

— Добро утро, пасторе — докосна шапката си той.

— Добро утро, лейтенант Бриа — отвърна Еди, стараейки се гласът му да звучи спокойно и отпуснато.

— Отиваш ли някъде?

— А, не, само проверявах колко бензин има в пикапа — каза Еди. — Всъщност мислех да отида на платото и да се представя на учените там. Тревожи ме случващото се горе.

Бриа се огледа и в огледалните му тъмни очила отрази безкрайният хоризонт навсякъде, накъдето се обърна.

— Да си виждал Лоренцо напоследък?

— Не — отговори Еди. — Не съм го виждал от понеделник сутринта.

Бриа повдигна панталона си, а провесеното по тях снаряжение се раздрънчаха като огромен талисман.

— Странното е, че се е качил на автостоп до Блу Гап около обяд в понеделник и казал на хората, че идва насам, за да си довърши работата. Видели го да върви по пътя за мисията — а след това като че ли е изчезнал.

Еди изчака малко и каза:

— Ами не съм го виждал. Искам да кажа, видях го сутринта, но си тръгна към обяд или може би преди това и после не се е мяркал. Трябваше да работи при мен, обаче…

— Топличко е днес, нали? — Бриа се обърна, ухили се на Еди и хвърли поглед към караваната.

— Да те поканя на чаша кафе?

— Разбира се.

Бриа последва Еди в кухнята и се настани на масата. Еди наля прясна вода в кафеварката и пусна газта. Навахо обикновено използваха кафето по няколко пъти, затова Еди реши, че Бриа няма да има нищо против.

Бриа остави шапката си на масата. Косата му беше залепнала за главата под формата на влажен пръстен.

— Всъщност не съм тук заради Лоренцо. Според мен пак е духнал. В Блу Гап ми казаха, че е бил доста пиян, когато се е отбил в понеделник.

— Забелязах, че пак надига чашката — кимна Еди.

Бриа поклати глава:

— Много лошо. Тъкмо му потръгна. Ако не се появи скоро, ще отменят гаранцията му и ще се върне обратно в Аламеда.

— Срамота — отново кимна Еди.

Кафето започна да клокочи. Еди се възползва от възможността да извади чашите, захарта и сметаната и да ги сложи на масата. Наля кафе в две чаши и отново седна.

— Всъщност съм тук заради нещо друго — поде Бриа. — Вчера говорих с търговеца в Блу Гап и той ми разказа за… проблема ти с парите за дарения.

— Точно така. — Еди отпи от кафето и се опари.

— Каза ми, че си белязал няколко банкноти и си чакал да се появят.

— Разбирам — преглътна Еди. Вчера?

— Положението е малко странно — отбеляза Бриа, — и затова търговецът каза на мен, вместо да ти се обади на теб. Надявам се да разбереш това, което ще ти кажа. Не искам да става голям проблем.

— Разбира се.

— Познаваш ли старата дама Бенали? Елизабет Бенали?

— Разбира се, тя посещава църквата ми.

— Преди всяко лято пасеше овцете си на платото, имаше стар вигвам до Пиют Спринг. Земята не беше нейна, нямаше право да пасе животните там, но го правеше почти през целия си живот. Когато племенното правителство взе платото за проекта „Изабела“, тя изгуби пасищата си и се наложи да продаде овцете.

— Жалко.

— За нея не беше толкова зле. Вече минаваше седемдесет, а и получи хубава ведомствена къща в Блу Гап. Проблемът е, че с такава къща започваш да плащаш сметки за тока, за вода, нали ме разбираш? Тя не е плащала сметки през живота си. А сега доходите й са само от държавната субсидия, защото вече няма овце.

Еди каза, че разбира.

— Е, тази седмица внучката й навърши десет години и вчера старата Бенали й е купила за подарък една електронна игра от магазина, накарала да я опаковат като подарък и така нататък. — Той замълча и впери поглед в Еди. — Платила е с твоите белязани банкноти.

Еди седеше, вторачен в Бриа.

— Знам, учудващо е. — Бриа извади портфейла от задния си джоб. Голямата му прашна ръка извади банкнота от петдесет долара и я плъзна по масата. — Да не вдигаме голям шум.

Еди не беше в състояние да помръдне.

Бриа се изправи и прибра портфейла.

— Ако се случи отново, просто ми съобщи и аз ще покрия загубата. Както казах, няма смисъл да намесваме закона. И бездруго не съм сигурен, че е с всичкия си. — Взе шапката си и я намести на потната следа в черната си коса. — Благодаря за разбирането, пасторе. — Обърна се да си върви, но спря. — Ако видиш Лоренцо, ще ми се обадиш, нали?

— Разбира се, лейтенант.

Пастор Ръс Еди наблюдаваше как лейтенант Бриа излиза от вратата и изчезва от погледа му, а после го видя отново през прозореца как прекосява двора точно над мястото, където беше заровено момчето, а каубойските му ботуши вдигат прах.

Сведе поглед към мръсната петдесетдоларова банкнота и усети, че му се гади. После се ядоса. Много се ядоса.