Ден на гнева

26.

Форд изпи горчивата утайка на кафето си и погледна часовника — наближаваше полунощ. Пробата беше дълга и досадна, безкрайни настройки и човъркания, които се точеха с часове. Докато наблюдаваше как всички работят, той се запита дали наистина някой от тях е саботьор.

Хейзълиъс се приближи към него.

— Скоро ще сблъскаме двата лъча. Гледай Визуализатора — този екран отпред.

Физикът промърмори някакво нареждане и след малко в средата на екрана се появи ярка точка светлина, последвана от потрепващи цветове, които излизаха радиално навън.

Форд кимна към екрана.

— Какво представляват тези цветове?

— Компютърът превръща сблъсъците между частици в С-нула в изображения. Всеки цвят е вид частица, пръстените представляват енергийните нива, а радиалните форми са траекториите на частиците, които излизат от С-нула. Това е начин с един поглед да видим какво се случва, без да се налага да се борим с някакви цифри.

— Идеята беше на Волконски — тъжно поклати глава Хейзълиъс.

— Деветдесет процента мощност — прозвуча гласът на Кен Долби.

Хейзълиъс вдигна празната си чаша от кафе:

— Да ти донеса ли още една?

Форд се намръщи.

— Защо не сте сложили тук свястна машина за еспресо?

Хейзълиъс се отдалечи през смях. Всички други в стаята мълчаха, съсредоточени над различните си задачи, с изключение на Инес, който се разхождаше безцелно из помещението, и Едълстайн, който седеше в един ъгъл и четеше „Бдение над Финеган“. Кутиите от замразената пица, с която бяха вечеряли, преливаха от кошчето до вратата. Пръстени с цвят на кафе се бяха отбелязали по различни бели повърхности. Бутилката „Вьов Клико“ все още лежеше до стената.

Бяха много дълги дванайсет часа — продължителна и мъчителна скука, накъсана от кратки изблици на маниакална дейност, а след това още скука.

— Лъчът е стабилен и насочен, яркост 14,9 тера-електрон волта — обяви Рей Чън, приведена над една клавиатура, а лъскавата й черна коса се бе разпиляла като немирна завеса над клавишите.

Форд отиде към издигнатата част на Мостика. Докато минаваше край Уордлоу, който седеше пред собствен компютър, долови лек враждебен поглед и се усмихна студено в отговор. Мъжът чакаше и наблюдаваше.

Чу тихия глас на Хейзълиъс:

— Увеличи на деветдесет и пет, Рей.

В притихналата стая прозвуча тихото тракане на клавишите.

— Лъчът е стабилен — каза Чън.

— Харлан, каква е мощността?

Изникна приличното на леприкорн лице на Сейнт Винсънт.

— Идва като приливна вълна — плавно и гладко.

— Майкъл?

— Засега е добре. Никакви аномалии.

Приглушеният катехизис продължаваше, Хейзълиъс изиска доклад от всеки поред, след това повтори процеса. Това продължаваше от часове, но сега Форд усети, че най-сетне очакването започва да се засилва.

— Мощност деветдесет и пет процента — оповести Долби.

— Лъчът е стабилен. Насочен.

— Яркост 17 тера-електрон волта.

— Добре, хора, на прага сме на непозната територия — каза Чън, сложила ръце върху няколко контролера.

— Тук ще има чудовища — добави Хейзълиъс.

Екранът бе залят от цветове като цвете, което непрекъснато цъфти. Форд го намираше за хипнотично. Погледна към Кейт. Тя работеше мълчаливо отстрани на един мощен „Макинтош“, включен в мрежата, и работеше с програма, която той разпозна като Волфрамова математика. На екрана се виждаше сложен разгънат обект. Надникна през рамото й.

— Прекъсвам ли те?

Тя въздъхна и се обърна.

— Всъщност не. И бездруго се канех да затворя това и да наблюдавам крайния етап на пробата.

— Какво е това? — кимна той към екрана.

— Единайсетмерно пространство на Калуца-Клайн. Правя някои изчисления за миниатюрните черни дупки.

— Чух, че Изабела ще изследва възможността за добив на енергия, използвайки мини черни дупки.

— Да. Това е един от проектите — ако изобщо успеем да настроим Изабела.

— Как ще стане това?

Той я видя как неспокойно метна поглед назад към Хейзълиъс. Погледите им се срещнаха.

— Ами, оказа се, че Изабела вероятно е достатъчно мощна, за да създаде миниатюрни черни дупки. Стивън Хокинг доказа, че мини черните дупки се изпаряват след няколко билионни части от секундата и отделят енергия.

— Искаш да кажеш, че се взривяват.

— Точно така. Идеята е, че може да успеем да оползотворим тази енергия.

— Значи има вероятност Изабела да създаде мини черна дупка, която да се взриви?

Кейт махна с ръка:

— Всъщност не. Черните дупки, които Изабела евентуално ще създаде — ако изобщо създаде, — ще бъдат толкова малки, че ще се изпарят за билионна част от секундата и ще излъчат много по-малко енергия от, да кажем, пукането на сапунен мехур.

— Но експлозията може и да е по-голяма?

— Много слабо вероятно е. Допускам, че ако мини черната дупка се задържи, да кажем за няколко секунди, тя може да се блъска достатъчно дълго, за да придобие повече маса и… след това да избухне.

— Колко силна ще е експлозията?

— Трудно е да се каже. Вероятно със силата на малка ядрена ракета.

Коркоран се приближи с плавна походка и застана до Форд.

— Само че това дори не е най-страшният сценарий — каза тя.

— Мелиса!

Тя погледна Кейт с извити вежди и престорено невинно изражение.

— Нали нямаше да крием нищо от Уайман? — После се обърна към Форд: — Истински страшната вероятност е Изабела да създаде мини черна дупка, която да се окаже напълно стабилна. В този случай тя ще се спусне до центъра на Земята, ще си остане там и ще поглъща все повече и повече материя, докато… хрррус! Сбогом, Земя!

— Възможно ли е да се случи това? — попита Форд.

— Не — раздразнено отговори Кейт. — Мелиса само те сплашва.

— Деветдесет и седем процента — обади се Долби.

— Яркост 16,92 тера-електрон волта.

Форд снижи глас:

— Кейт… не смяташ ли, че дори и най-слабата вероятност е твърде голяма? Говорим за унищожение на земята!

— Не можеш да възпреш науката заради смахнати вероятности.

— Не ти ли пука?

Кейт избухна:

— По дяволите, Уайман, разбира се, че ми пука! И аз живея на тази планета. Смяташ ли, че ще я изложа на риск?

— Ако вероятността не е нула, вече я излагаш.

— Вероятността е нулева. — Тя се завъртя на стола си и грубо му обърна гръб.

Форд се изправи и забеляза, че Хейзълиъс го гледа. Физикът стана от стола си и се приближи с непринудена усмивка.

— Уайман, нека те успокоя със следния дребен факт: ако мини черните дупки бяха стабилни, щяхме да ги виждаме навсякъде, останали след Големия взрив. Всъщност щеше да има толкова много, че досега щяха да са погълнали всичко. Затова фактът, че съществуваме, е доказателство, че черните дупки са нестабилни.

Коркоран се подсмихваше отстрани, доволна от въздействието на думите си.

— Обаче не съм напълно убеден.

Хейзълиъс успокояващо положи ръка на рамото му.

— Не е възможно Изабела да създаде черна дупка, която да разруши земята. Просто не може да се случи.

— Мощността е стабилна — съобщи Сейнт Винсънт.

— Лъчът е насочен. Яркост 17,2 тера-електрон волта.

Мърморенето в стаята се бе засилило. Форд долови и един нов звук — слаб и далечен напев.

— Чуваш ли това? — попита Хейзълиъс. — Това е звукът на билиони частици, които обикалят с бясна скорост около Изабела. Не сме сигурни дали изобщо има звук — лъчите са във вакуум. Но по някакъв начин предизвикват сродни вибрации, които се предават по силните магнитни полета.

Напрежението на мостика се сгъстяваше.

— Кен, вдигни до деветдесет и девет и задръж — нареди Хейзълиъс.

— Готово.

— Рей?

— Яркост малко над 18 тера-електрон волта и се покачва.

— Харлан?

— Стабилно и спокойно.

— Майкъл?

— Никакви аномалии.

Уордлоу се обади от кабинката си за сигурност от отсрещната страна на помещението. Гласът му прозвуча много силно в притихналата стая:

— Имам нарушител.

— Какво? — смаяно се изправи Хейзълиъс. — Къде?

— До оградата горе, близо до асансьора. Приближавам изображението.

Хейзълиъс се приближи и Форд бързо се присъедини към него. На един от екраните на Уордлоу се появи зеленикаво изображение на оградата от гледна точка на камерата, поставена високо горе над асансьора. Беше мъж, който неспокойно крачеше край оградата.

— Можеш ли да фокусираш върху него?

Уордлоу бутна един плъзгач и на фокус се появи друга гледна точка на нивото на оградата.

— Това е проповедникът! — каза Хейзълиъс.

Фигурата на Ръс Еди, мършав като плашило, спря да крачи, пъхна пръсти като куки в оградата и надникна с подозрително изражение. Зад него луната озаряваше със зеленикаво сияние голото плато.

— Ще се погрижа — надигна се Уордлоу.

— Нищо подобно няма да правиш — спря го Хейзълиъс.

— Навлиза в забранена зона.

— Остави го. Безобиден е. Ако се опита да се покатери по оградата, тогава го предупреди по високоговорителя и му кажи да се разкара.

— Слушам, сър.

Хейзълиъс се обърна:

— Кен?

— Задържам на деветдесет и девет.

— Как е суперкомпютърът, Рей?

— Засега е добре. Следи потока от частици.

— Кен, увеличи с една десета.

Цветето на екрана лумна, заблестя и се разрасна, като смени всички цветове на дъгата. Форд се взираше в екрана, омагьосан от изображението.

— Започвам да виждам най-ниската част от този резонанс — каза Майкъл Чечини. — Много е мощен.

— Увеличи с още една десета — нареди Хейзълиъс.

Гърчещото се на екрана цвете стана още по-наситено, а от двете му страни се появиха два бледи и трептящи израстъка, които се протягаха навън отново и отново като ръка, която иска да грабне нещо.

— Всички системи за мощност работят — обяви Сейнт Винсънт.

— Нагоре с още една десета — нареди Хейзълиъс.

Чън заграка по клавиатурата:

— Започвам да го виждам — изключително закривяване на пространство-времето в С-нула.

— Още една десета — нареди Хейзълиъс със спокоен и уверен глас.

— Ето го! — каза Чън, а гласът й отекна в Мостика.

— Виждаш ли? — каза Кейт на Форд. — Тази голяма черна точка в С-нула. Сякаш потокът от частици за кратко излиза от вселената ни и после отново се връща.

— Двайсет и две цяло и пет тера-електрон волта. — Макар външно да бе спокойна, Чън звучеше напрегнато.

— Стабилна на деветдесет и девет цяло и четири.

— Нагоре с една десета.

Цветето се огъна и се завъртя, мятайки воали и пръски от цветове. Тъмната дупка в центъра нарасна, а назъбените й ръбове трепереха. Резонансът внезапно се стрелна навън, отстрани на екрана.

Форд забеляза, че по бузата на Хейзълиъс се търкулва капка пот.

— Това е източникът на заредената струя на 22,7 тера-електрон волта — обясни Кейт Мърсър. — Явно в този момент разкъсваме браната15…

— Нагоре с десет.

Дупката нарасна, пулсирайки странно, като туптящо сърце. В средата беше черна като нощта. Форд я наблюдаваше унесено.

— Безкрайно огъване в С-нула — оповести Чън.

Дупката беше станала толкова голяма, че заемаше по-голямата част от средата на екрана. Форд внезапно видя мълнии в дълбините й, като ято риби, които се стрелкат в дълбоки води.

— Как е компютърът? — остро попита Хейзълиъс.

— На снежинки — отговори Чън.

— Още една десета нагоре — тихо нареди Хейзълиъс.

Петънцата се увеличиха. Напевът, който непрекъснато се усилваше, доби съскащ като змия обертон.

— Компютърът полудява — напрегнато обяви Чън.

— Как така?

— Вижте.

Всички застанаха пред големия екран — всички освен Едълстайн, който продължаваше да чете. Нещо се материализираше в централната дупка, малки цветни късчета, които се тълпяха все по-бързо, идваха от безкрайни дълбини, трептяха, придобиваха форма. Беше толкова необикновено, че Форд не беше сигурен дали съзнанието му го схваща правилно.

Хейзълиъс дръпна клавиатурата и написа някаква команда.

— Изабела не може да се справи с потока от отломки. Рей, стопирай проверяващите механизми — това ще облекчи процесора.

— Чакайте — каза Долби. — Това е системата ни за ранно предупреждение.

— Осигуровка на осигуровката. Рей? Направи го, моля.

Чън натрака командата.

— Компютърът все още се държи странно, Грегъри.

— Подкрепям Кен — мисля, че трябва отново да включим проверяващите механизми — каза Кейт.

— Още не. Кен, увеличи с още една десета.

Колебание.

— Още една десета.

— Добре — каза Долби несигурно.

— Харлан?

— Мощността е дълбока, силна и чиста.

— Рей?

Гласът на Чън прозвуча пискливо:

— Отново се случва. Компютърът не ми се подчинява точно както не се подчиняваше на Волконски.

Трептенето се засили.

— Лъчите все още са насочени. Яркост 22,9. Тук е стегнато и фокусирано.

— Деветдесет и девет цяло и осем — каза Чън.

— Още една десета.

Долби се обади, а обикновено лаконичният му глас прозвуча необичайно напрегнато:

— Грегъри, сигурен ли си…?

— Още една десета!

— Губя компютъра — съобщи Чън. — Пак се случи.

— Не е възможно да се случва. Още една десета.

— Наближаваме деветдесет и девет цяло и девет — каза Чън с леко треперещ глас.

Пеенето стана по-силно и напомни на Форд за звука, издаван от монолита във филма „Одисея 2001“16 — хор от гласове.

— Увеличете на 99,95.

— Няма го! Не приема никакви входящи данни! — Чън отметна глава, а косата й се плисна в черен гневен облак.

Форд стоеше при останалите, точно зад Хейзълиъс, Чечини, Чън и Сейнт Винсънт, които бяха като приковани към клавиатурите си. Изображението в средата на Визуализатора бе добило плътност и трептеше все по-бързо, навън и навътре се стрелкаха тъмночервени и пурпурни стрели — един жужащ кошер от цветове, плътен, триизмерен.

Изглеждаше едва ли не жив.

— Боже! — неволно ахна Форд. — Какво е това?

— Хакерски код — сухо обясни Едълстайн, без дори да вдигне поглед от книгата си.

Внезапно Визуализаторът стана черен.

— О, не! Боже, не! — изстена Хейзълиъс.

В средата на екрана се появи дума.

Поздрави

Хейзълиъс удари клавиатурата с ръка.

— Кучи син!

— Компютърът замръзна — оповести Чън.

Долби се обърна към Чън.

— Изключи захранването, Рей. Веднага.

— Не! — обърна се към него Хейзълиъс. — Нагоре до сто процента!

— Да не си луд? — извика Кен.

Внезапно и съвсем неочаквано Хейзълиъс възвърна спокойствието си.

— Кен, трябва да намерим грешния код. Прилича ми на паразитна програма — движи се. Не е в главния компютър. Тогава къде е? Детекторите имат вградени микропроцесори — движи се из детекторите. А това означава, че можем да го намерим. Можем да изолираме данните от всеки детектор и да го притиснем. Прав ли съм, Рей?

— Напълно. Блестяща идея.

— За бога! — възкликна Долби с плувнало в пот лице, — караме на сляпо. Ако лъчите се отклонят, могат да преминат тук и да ни видят сметката на всички — да не говорим, че ще изпържат детектори на стойност двеста и петдесет милиона долара.

— Кейт? — попита Хейзълиъс.

— С теб съм докрай, Грегъри.

— Вдигни до сто, Рей — хладнокръвно нареди Хейзълиъс.

— Добре.

Долби се метна към клавиатурата, но Хейзълиъс му препречи пътя.

— Кен, чуй ме — бързо заговори той, — ако компютърът се срине, ще е нещо, което вече се е случвало. Контролиращата програма продължава да работи някъде отзад. Просто не можем да я видим. Дай ми десет минути да проследя това нещо.

— Няма начин.

— Тогава пет минути. Моля те. Това не е произволно решение. Моята заместничка е съгласна с мен. Ние отговаряме.

— Никой не отговаря за машината ми освен мен.

Задъхан, Долби впери поглед в Хейзълиъс, после в Мърсър, а после се извърна с отпуснати край тялото ръце, но със свити юмруци.

Без да се обръща, Хейзълиъс каза:

— Кейт, ще опитаме онова, което двамата с теб обсъдихме по-рано: напечатай въпрос, какъвто и да е. Да видим дали ще го накараме да проговори.

— Какъв е смисълът да задаваме въпроси, по дяволите? — завъртя се Долби. — Това е паразитна програма.

— Може да успеем да проследим изходящите данни до източника. До логическата бомба.

Долби го изгледа.

— Рей, ако даде изходящи данни, огледай детекторите и потърси сигнала — каза Хейзълиъс.

— Ясно. — Чън стана от мястото си и отиде пред друг компютър, където започна да пише.

Другите стояха почти като парализирани, като изпаднали в шок. Форд забеляза, че Едълстайн най-сетне е оставил книгата, за да наблюдава, а по лицето му е изписан смътен интерес.

Хейзълиъс и Долби продължиха сблъсъка си, като Хейзълиъс не му даваше достъп до контролното табло.

Поздрави и на теб, написа Кейт.

Екранът от течни кристали над компютъра проблесна и после пак угасна. След това се появи отговор:

Радвам се, че разговарям с вас.

— Отговаря! — възкликна Кейт.

— Улови ли това, Рей? — викна Хейзълиъс.

— Да — възбудено отвърна Чън. — Имам сигнал от системата за изходящи данни. Прав беше. Наистина идва от детектор! Това е! Пипнахме го! Продължавайте!

И ние се радваме, че разговаряме с теб, написа Кейт.

— Боже, какво да му кажа?

— Попитай кой е — каза Хейзълиъс.

Кой си ти?, написа Кейт.

Поради липса на по-подходяща дума, аз съм Бог.

Подигравателно сумтене от страна на Хейзълиъс.

— Слабоумни хакери!

Ако наистина си Бог, докажи го, написа Кейт.

Нямаме достатъчно време.

Начислила съм си число от едно до десет. Кое е?

Начислила си трансцендентното число e17.

Кейт вдигна ръце от клавиатурата и се облегна.

— Как върви, Рей? — провикна се Хейзълиъс към Чън.

— Следя го! Продължавайте да пишете!

Кейт изпъна рамене и се приведе, за да пише отново.

А сега съм начислила число между нула и едно.

Числото на Чейтин, омега.

В този момент Кейт рязко се изправи и се дръпна от клавиатурата, вдигнала ръка към устата си.

— Какво има? — попита Форд.

— Продължавай да пишеш! — изкрещя Чън.

Хейзълиъс се обърна към Форд:

— Уайман, замести Кейт.

Форд пристъпи към клавиатурата.

Ако си Бог, тогава… — Какво можеше да попита? Бързо дописа: — Каква е целта на съществуването?

Не ми е известна върховната цел.

— Следя го! — провикна се Чън. — Това е! Продължавайте.

Прекрасно — напечата Форд, — Бог, който не знае каква е целта на съществуването.

Ако знаех, съществуването щеше да е безсмислено.

Как така?

Ако краят на вселената е заложен още в началото — ако ние сме просто насред детерминистично разгръщане на набор от първоначални условия, — тогава вселената би била безсмислено начинание.

— Добре — намеси се Долби тихо и заплашително. — Времето ви изтече. Искам си Изабела обратно.

— Кен, трябва ни още време — каза Хейзълиъс.

Долби се опита да го заобиколи, но физикът му препречи пътя.

— Още не.

— Почти успях! — провикна се Чън. — Дайте ми само минута, за бога!

— Не! — заяви Долби. — Ще изключа веднага.

— Как ли пък не! — каза Хейзълиъс. — Мамка му, Уайман, продължавай да пишеш!

Обясни ми, побърза да напише Форд.

Ако някой е стигнал местоназначението си, защо му е да пътува? Ако знаеш отговора, защо ще задаваш въпроса? Затова бъдещето е — и би трябвало да бъде — напълно скрито дори от Бог. В противен случай съществуването не би имало смисъл.

Това е метафизичен аргумент, а не физичен, написа Форд.

Физичният аргумент е, че нито една част от вселената не може да изчислява неща, които са по-бързи от самата вселена. Вселената „предсказва бъдещето“ толкова бързо, колкото може.

Долби се опита да се стрелне покрай физика, но той отново се премести встрани и му препречи пътя.

— Продължавайте да пишете, почти стигнах! — провикна се Чън, надвесена над клавиатурата и тракайки като обезумяла по нея.

Какво е вселената? — написа Форд, подбирайки въпроса случайно. — Кои сме ние? Какво правим тук?

Долби се стрелна напред и изблъска Хейзълиъс. Физикът залитна, но бързо се опомни, метна се на гърба на инженера и го дръпна от таблото с изненадваща сила.

— Да не си луд? — кресна Долби, докато се опитваше да се му се изскубне. — Ще съсипеш машината ми!

Двамата мъже се сборичкаха, а дребният физик увисна като маймуна на широкия гръб на инженера — после тежко се стовариха на пода и шумно събориха един стол.

Другите бяха застинали и наблюдаваха схватката. Никой не знаеше какво да направи.

— Смахнато копеле! — кресна Долби, претърколи се по пода и се опита да се освободи от неистово вкопчилия се в него физик.

Логическата бомба продължаваше да дава данни на екрана на Визуализатора.

Вселената представлява едно огромно, несводимо до нищо и продължаващо изчисление, насочено към състояние, което не познавам и не мога да познавам. Целта на съществуването е да се достигне това крайно състояние. Но това крайно състояние е загадка за мен, и така трябва да бъде, защото ако знаех отговора, какъв смисъл щеше да има всичко?

— Пусни ме! — извика Долби.

— Някой да ми помогне — кресна Хейзълиъс. — Не му позволявайте да докосне таблото!

Какво имаш предвид под изчисление? — напечата Форд. — Че ние всички сме вътре в някакъв компютър?

Под изчисление разбирам мислене. Цялото съществуване, всичко случващо се е Божи промисъл. Падащото листо, вълната на брега, колапсът на звезда — това съм просто аз, мислейки.

— Пипнах го! — победоносно извика Чън. — Аз… чакайте! Какво, по дяволите…?

Какво си мислиш?, написа Форд.

С едно последно извиване на тялото Долби се отскубна от Хейзълиъс и се метна към контролното табло.

— Не! — извика Хейзълиъс. — Не я изключвай! Чакай!

Долби се облегна задъхан.

— Начало на режима на изключване.

Мелодичният звук, който изпълваше стаята, започна да заглъхва, а екранът пред Форд примигна и думите се разпаднаха. Съвсем за кратко зърна някаква странна форма, която прелетя и изчезна в една точка в средата на екрана, който след това угасна.

Хейзълиъс сви рамене, изпъна дрехите си, отупа прахта от дрехите си и спокойно попита Чън:

— Рей, улови ли го?

Чън го погледна с безизразно лице.

— Рей?

— Да, улових го.

— Е, от кой процесор идва?

— От никой.

В стаята се възцари тишина.

— Как така от никой?

— Идваше директно от С-нула.

— Какво говориш?

— Каквото казах. Данните идваха направо от дупката във време-пространството в С-нула.

В смаяното мълчание Форд се обърна към Кейт. Тя стоеше съвсем сама и неподвижна в задната част на Мостика. Бързо се приближи към нея и я заговори тихо:

— Кейт? Добре ли си?

— То знаеше — прошепна тя с пребледняло лице. — То знаеше.

Ръката й потърси неговата и разтреперана я стисна.