Ден на гнева

68.

На плоския си монитор Кен Долби видя кривата на захранването да отскача силно нагоре и после рязко да се спуска надолу и да се завихря неистово.

— Изабела! — той отново набра кода за изключване. В отговор на екрана се появи:

— Мамка му!

Включи се някаква сирена, все едно крясък на вещица отекна над Мостика, и на тавана светна червена лампа.

— Претоварване! — кресна Сейнт Винсънт.

Глух тътен разтърси помещението и екранът на Визуализатора се пръсна на малки стъкълца, които се посипаха като градушка на пода.

— Изабела! — кресна Долби и стисна контролния пулт с две ръце.

Не се предавай, Изабела.

Сейнт Винсънт се бореше с клавиатурата и прекъсваше силовите вериги:

— Прекъснато е захранването на Първи! Как е възможно? Не може да бъде.

— Лъчът! — викна Мърсър и се вкопчи в един терминал. — Отклонява се! Получавам… извивка!

Хейзълиъс нададе вик.

— Чън! Последното съобщение! Изобщо не успях да го прочета. Ти записа ли го?

— Не мога да го намеря — отговори Чън. — Може да съм го изгубила… да съм изгубила всичко.

— Запази данните на хартия! — изрева Хейзълиъс.

Долби прогони хаоса наоколо от съзнанието си. Изабела не отговаряше на нито една от въведените команди. Нещо се бе случило — сигурно огромните процесори се бяха сринали. Долби се обърна към Едълстайн:

— Включи главния компютър директно. Прескочи всички начални процедури и тестови поредици. Просто включи копелето!

Електрическа дъга се извиси над натрошените остатъци от екрана. Глуха и разтърсваща експлозия прозвуча дълбоко в пещерата, последвана от още една. Звукът на Изабела рязко се промени, стана пулсиращ, мърморещ, треперещ. Стаята се напълни с пушек.

— Създаваме миниатюрна черна дупка — тихо каза Кейт.

— Това е невероятно! — кресна Уордлоу. — Знаете ли защо изгубихте мощност в Първи? Тези копелета прекъснаха проводника… Пред вратата на Изабела има тълпа… О, Исусе, губя охранителните камери — онези минават през асансьора…

Разнесе се съскането на компютърния сняг, а след това цяла редица монитори угаснаха.

— О, не!

Още съскане и пукане. Целият охранителен пункт угасна, предупредителните лампи също угаснаха. Изабела стенеше и трепереше.

— Принтираш ли? — кресна Хейзълиъс на Чън.

— Намерих го, сега търся работещ принтер! — Тя блъскаше по клавиатурата, а по лицето й струеше пот.

— О, божичко… Не го губи, Рей.

— Готово! — възкликна Чън. — Принтирам. — Тя скочи и се спусна към другия край на стаята при принтерите. Грабна хартията, която изплюваше принтерът, и я откъсна. Хейзълиъс я грабна от нея, сгъна я и я пъхна в задния си джоб.

— Да се махаме оттук!

Стаята се разтърси от поредния приглушен тътен, който метна Долби на пода. Светлината потрепери, електрически дъги пукаха по конзолите. Изабела стенеше дълбоко, като в предсмъртна агония. Долби се надигна и се върна до машината си.

Форд го стисна за ръката:

— Кен, трябва да се махаме оттук!

Долби дръпна ръката си и отново опита да въведе кода.

Главният компютър започна да прескача началните си операции.

— Алан! Казах ти да изключиш p5! — кресна Долби.

— Кен, престани! — намеси се Форд. — Да вървим.

Не ме оставяй, Изабела!

Той продължи да работи. Трябваше да стигне до Изабела. По един или по друг начин. Трябваше да я изключи безопасно. Разваленият магнит откачаше. Двата лъча блуждаеха около центъра в тръбата и се отклоняваха. Ако докоснеха ръба или се плъзнеха един по друг…

— Долби! — стисна го Хейзълиъс за рамото. — Не можеш да го предотвратиш! Трябва да тръгваме!

— Махай се! — Долби замахна към Хейзълиъс, но не улучи. Отново се обърна към монитора и се вбеси от видяното: — Алан, проклет да си, p5 все още работят! Казах ти да ги изключиш!

Никакъв отговор. Огледа се и се опита да види Едълстайн в задимената зала. Изтри насълзените си очи и се закашля. Навсякъде бе пълно с пушек. Мостикът беше празен.

Можеше да спаси Изабела. Знаеше, че може. А ако не успее, какъв смисъл има да живее?

Тук съм, Изабела. Остани с мен още малко.

Ръсел Еди го направи. Уби човек. Бог му беше дал сила. Вече участваше в битката.

Убийството на грешника като че ли зареди тълпата с електричество. Бръмчаха от вълнение. Усетил прилив на енергия, Еди закрачи към голямата титанова врата. Застана пред нея, обърна се и вдигна пистолета:

— „И даде му се да вложи дух в зверовия образ!“ Кой ще се изправи заедно с мен пред Антихриста?

Тълпата ревна одобрително.

— Кой ще се изправи заедно с мен пред Антихриста?

Още един неистов вик. Еди усети как го изпълва прилив на сила.

— Той е извън закона!

Рев.

— Нечестивия!

Тълпата ревеше неконтролируемо.

— В името на Господ и на единствения му син Исус Христос ние ще го унищожим!

Хората се спуснаха вкупом вратата, но титанът не поддаде.

— Отдръпнете се! — викна Еди. — Ще минем през тази врата. — Той насочи пистолета си, но нечия ръка го стисна.

— Пасторе, този револвер няма да свърши работа. — Войник в камуфлажна униформа и с карабина AR–15 на гърба пристъпи напред. — Виждате ли тази установка? — попита той и посочи трите конични устройства, насочени към вратата. — Това е устройство за проникване с взлом, готово за използване. Войниците също са имали намерение да пробият дупка в тази врата. И те са искали Изабела.

— Откъде знаеш?

— Аз съм Майк Фрост, бивш служител от пета група на спецчастите. — Той за малко не строши ръката на Еди, когато я стисна.

— Вкарай ни вътре, Майк.

Фрост внимателно обиколи установката и надникна в металните конуси.

— Кукличката вече е заредена с C4. Адски късмет е, че някой куршум не е улучил тези неща по време на престрелката. Кабелите свързват трите устройства в едно, а ето това са детонаторите — вдигна той един малък цилиндър с прикрепена към него жица. Бяха общо три и мъжът внимателно пъхна всеки един в C4 и здраво ги натъпка.

— Кажете на всички да се дръпнат. Много назад. Ето там встрани и да се обърнат с гръб.

Еди бързо поведе тълпата далеч от установката. Фрост разпъна изцяло кабелите, вдигна капачето над копчето на детонатора и постави пръста си върху него.

— Запушете си ушите.