Дяволският квадрат

103

Членовете на клуб „Кемъл“ се бяха струпали около леглото на Алекс Форд, който ги гледаше с широко отворени очи. Анабел стискаше ръката му и плачеше.

Рубън и Кейлъб усмихнато се спогледаха.

— Никакви цветя за този човек, нали помниш? — прошепна гигантът.

Стоун стоеше до леглото и мълчаливо гледаше приятеля си. Засега Алекс не можеше да говори. Лекарите предупредиха, че все още не са наясно с пораженията в мозъка му.

— Може би ще се възстанови напълно, а може би само частично — беше споделил хирургът.

— Но ще живее, нали? — попита Анабел.

— Да, със сигурност ще живее.

Стоун сложи ръка на рамото на приятеля си и прошепна:

— Радвам се, че отново си с нас, Алекс…

Алекс примигна, но устата му си остана затворена.

— Неотклонно ще бъдем с теб — добави Анабел, приведена ниско над лицето му. — На всяка крачка.

Той лекичко стисна ръката й.

По-късно вечерта Стоун седеше зад бюрото си в къщичката. Имаше да разсъждава върху много неща, но някак не му се искаше да започва. Беше получил оферта от директора на ФБР да се завърне на държавна служба по свой избор. Отговори, че ще си помисли, но не каза докога.

Кармен Ескаланте беше вкарана в програмата за защита на свидетели — като предпазна мярка в случай, че Карлос Монтоя реши да излее гнева си върху нея. Но Стоун не вярваше да се стигне дотам. Светът вече знаеше, че именно мексиканският наркобос стои зад бомбения атентат в парка „Лафайет“ и всичко останало. Дните му бяха преброени. Някой от заместниците му в организацията със сигурност щеше да се възползва от шанса да заеме мястото му. Руснаците му бяха издали смъртна присъда заради начина, по който се беше опитал да хвърли вината върху тях, а и американците без съмнение мислеха по въпроса за отстраняването му.

На практика Стоун не се интересуваше кой точно ще го ликвидира.

А наноботите, които променяха миризмите? Е, това беше работа на Отряда за борба с тероризма, на чиито членове предстояха много безсънни нощи.

Накрая мислите му неизбежно се насочиха към Мариса Фрийдман.

И към необитаемия остров, който тя беше купила. Само за тях двамата.

Ние с теб си приличаме много повече, отколкото си готов да признаеш, Джон Кар.

Точно тук обаче беше сбъркала. Те изобщо не си приличаха.

Но дали е така?

Потънал в дълбок размисъл и заковал поглед в бюрото, отначало той не обърна внимание на червената точица, която се плъзна по издраскания плот и спря върху тялото му. Очите му механично проследиха пътя й нагоре към гърдите, а после и към лицето му. Точицата спря да се движи, вероятно закована на челото му.

— Чаках да се появиш доста по-рано — каза той, без да се обръща.

Чапман се изправи пред него с валтер в ръце. Върху цевта беше монтиран лазерен мерник.

— Извинявай за закъснението. Обикновено съм точна. Но как разбра, че ще се появя?

— Просто прецених, че МИ6 няма да командирова напразно един от най-добрите си агенти. Отдавна би трябвало да си получила нова задача и да си се прибрала у дома. Фактът, че това не се случи, доказа, че новата задача съм аз, и то не за да ме държиш под око, защото наоколо има много други, които могат да го направят.

— Добра работа — каза Чапман. — Но аз останах тук, за да помогна за приключването на случая, а и за да те пазя. Ролята на Уотсън по отношение на Холмс, нали помниш? Да държи пистолета си готов и да стреля по всеки неясен силует, а после да охка и ахка от възторг при точните умозаключения на господаря си.

— Нали каза, че не си чела историите за Шерлок Холмс?

— Излъгах те. Всъщност съм влюбена в тях. Тук му е мястото да призная, че много харесвах ролята на Уотсън в отношенията между нас.

— Макелрой ли ти възложи да ме ликвидираш?

— Не, сър Джеймс наистина много те обича. Заповедта дойде от по-високо място. Принудена съм да спестявам някои неща дори от кръстника си в занаята, знаеш… На твое място бих потърсила поръчителя някъде наоколо, по-близо до дома ти. Наясно си, че между нас и янките съществува много тясно сътрудничество.

— Значи Уийвър?

— Как му казвахте вие, американците? „Нито потвърждавам, нито отричам…“ В случая не бих се ангажирала с прекалено категорично отричане.

— Значи шефът на НРЦ сключва договор с британското разузнаване за отстраняването на един американски гражданин?

— Не ти ли харесва как се преплитат интересите в днешно време?

— Ами президентът? Той в течение ли е?

Нима този човек ме излъга в очите по време на онзи разговор в Кемп Дейвид? И още веднъж, след като му спасих живота?

— Наистина не знам. Но ако Уийвър действа през главата му, нещата стават наистина странни. Трябва да си бил изключително лошо момче.

— Вършил съм онова, за което съм бил подготвен.

— Ни най-малко не те обвинявам.

— Значи ти си официалният убиец на държавата от другата страна на океана?

— Нещо като теб преди години. От време на време изпълнявам задачи в полза на кралицата, но далеч по-често отстрелвам някой опонент, който ни създава грижи.

— Убеден съм, че си много добра.

— Не и колкото теб — отвърна с усмивка тя. — Ти си оставаш най-добрият. — Замълча за момент, после вдигна глава. — Я ми кажи, нарушавал ли си някога пряка заповед?

— Само веднъж — отвърна без колебание Стоун. — По време на службата ми в армията.

— Доволен ли си, че го направи?

— Да.

— А по време на службата си в „Трите шестици“?

— Никога.

— Доволен ли си от това?

— Не. И страшно много съжалявам.

Чапман свали пистолета и го прибра в кобура.

— Е, време е и аз да направя същото — въздъхна тя.

— Защо? — изненадано я погледна Стоун.

— По много причини, които нямам желание да обсъждам в момента.

— Постъпката ти няма ли да ти донесе неприятности?

— Аз съм жена, която обича да рискува в беда.

— Ще трябва много да си пазиш гърба.

— Върша го, откакто съм в професията.

— Ще те видя ли пак?

— Никой не знае какво му готви бъдещето.

След тези думи Чапман се обърна и тръгна към вратата.

— Грижи се за себе си, Оливър Стоун — обърна се на прага тя. — А, и още нещо… Можеш да прибереш пистолета си, вече няма да ти трябва. Поне не с мен. Но никога не обръщай гръб на Райли Уийвър. Би било огромна грешка. Сбогом.

Миг по-късно Мери Чапман вече я нямаше.

Стоун бавно прибра пистолета си в чекмеджето и го затвори. В момента, в който зърна червената точица, той го беше насочил към коленете на Чапман. Беше доволен, че не се наложи да стреля. Шансът да се избият взаимно беше твърде голям.

Въпреки късния час не се чувстваше уморен. Отдавна беше свикнал да спи малко. Далеч по-малко от преди. Нещо, което идва с възрастта. Изчака известно време, после стана и излезе навън. Разходката му беше дълга. Толкова дълга, че в крайна сметка се озова там, където беше започнало всичко.

Не в Планината на смъртта, където се беше родил Джон Кар.

Очите му бавно обходиха периметъра на парка „Лафайет“. За Оливър Стоун нещата бяха започнали именно тук. По много причини се чувстваше част от това място. Погледна към Белия дом. Вътре спеше президентът. Без съмнение дълбоко и спокойно въпреки неотдавнашния опит за покушение срещу него.

Предприе бавна разходка из алеите, кимайки на хората от охраната, които го познаваха много добре. Дали Алекс Форд някога щеше да се върне между тях, за да продължи вярната си служба за сигурността на държавния глава? Вече би трябвало да се е превърнал в легенда за Сикрет Сървис и в истински герой за президента и цялата страна. Но лично той, Оливър Стоун, предпочиташе просто да е жив и здрав и да си останат приятели.

Мислите му се върнаха към Чапман, която най-вероятно вече пътуваше обратно към острова. Може би някой ден щеше да прекоси океана, за да я види. Може би. Седна на същата пейка, на която беше седяла Мариса Фрийдман във вечерта на бомбената експлозия. Сега тук всичко беше спокойно.

Очите му се спряха на новозасаденото кленово дърво. Изглеждаше така, сякаш винаги е било тук.

Като някои хора.

Като мен.

Оливър Стоун се облегна назад и продължи да се наслаждава на гледката.