Дяволският квадрат

91

Претърсването на офиса на Фрийдман не даде резултат. Не се изненадаха, тъй като тя беше официално уволнена и беше опразнила стаите. Удариха на камък и в дома й във Фолс Чърч. Къщата се оказа абсолютно празна. По всичко личеше, че я е напуснала набързо, може би изненадана от реакцията на Сикрет Сървис, след като Стоун ги предупреди за нея.

Огледаха за последен път триетажната къща, построена в началото на осемдесетте и обитавана от Мариса Фрийдман от 2000-та година насам.

— Ашбърн ми даде списък с вещите, които са изнесли оттук, но в него няма нищо интересно — обясни Стоун на Чапман, която седеше на един стол и се оглеждаше. — Никакви лични снимки, никакви тетрадки или годишници, в които се споменава семейство. Тази жена се е погрижила за всичко.

— Тя е шпионка и знае какво прави.

— Дори шпионите имат личен живот — поклати глава Стоун. — Голяма част от него може да е измислена, но всеки притежава някакви лични вещи.

— Какво знаем за миналото й? — попита Чапман.

— Родена е в Сан Франциско, единствено дете в семейството. И двамата й родители са починали.

— Как?

— При пожар.

— Не мислиш ли, че…

— Не. Тогава тя е била едва четиригодишна. Едва ли ги е убила. Били са заможни хора, но данъците са изяли голяма част от наследството. А роднините, които са я отгледали, вероятно не са били особено щедри. Тя е била умно дете. Основното си образование е получила в Станфорд, а после е завършила Юридическия факултет на Харвард. Там я вербува ЦРУ. В продължение на дълги години е един от най-добрите оперативни агенти на Управлението. Фасадата с фирмата за лобиране се оказва отлична. Тя й позволява да пътува по света и да събира ценна разузнавателна информация.

— А на никой от големите началници не му минава през ума, че на даден етап е станала двоен агент — добави Чапман. — Когато Уийвър разбра това, направо му прилоша.

Стоун бавно огледа скромното помещение, в което се намираха.

— Не бих казал, че е живяла в разкош — констатира той.

— Кучката е била стисната — изсъска Чапман. — Намразих я в момента, в който я зърнах. Очевидно е мислила само как да трупа пари.

— Много пари — уточни Стоун. — С един милиард долара в сметката си човек може да прави каквото му хрумне, и то без да се замисля.

— Не мога да повярвам, че я защитаваш!

— Когато я хвана, единственият ми проблем ще бъде как да не я ликвидирам на място! — глухо отвърна Стоун.

— Наистина ли?

Стоун й обърна гръб и за последен път огледа къщата.

— Нищо не ни задържа тук — заключи той.

— Къде е изчезнала според теб?

— Прегледахме записите на охранителните камери по абсолютно всички летища, разпитахме всички служители на транспортна полиция, проверихме всички документи, необходими за полет извън страната. Остават алтернативните средства за придвижване — автомобил, влак, автобус. Тя няма кола, регистрирана на нейно име. Колите под наем отпадат по редица причини, същото важи и за автобусите. Лично аз не виждам причина милиардерка като нея да използва някоя от линиите на „Грейхаунд“.

— Частен самолет?

— Проверката не установи нищо. Не можем да бъдем абсолютно сигурни, че не е използвала частен самолет, защото в тази област има доста пробойни, но това беше всичко, което успяхме да направим.

— Значи остават влаковете. В северна посока, към някой голям град. Продължаваш ли да си на това мнение? Но ако наистина е качила своя двойница на влака за Маями, няма ли да предпочете да стои далеч от всякакви гари?

— Фрийдман мисли с поне осем хода напред — поклати глава Стоун. — Със сигурност е анализирала всичко, което ти току-що изложи, преценила е какво ще си помислим и е предприела точно обратното.

— Надясно, вместо наляво — подхвърли Чапман.

— Което означава, че няма да я открием лесно. Да не говорим за арестуването й.

Телефонът му иззвъня и той го измъкна от джоба си. Беше Джо Нокс.

Стоун слуша известно време.

— Благодаря ти, Джо — каза той. — Дали ще е възможно да маркираш определени кредитни карти и мобилни телефони? О, да, предполагах, че вече си се досетил. Нещата си остават между нас, нали? Благодаря още веднъж.

Прекъсна връзката и се обърна към Чапман.

— Тя е по-добра, отколкото предполагахме.

— Какво искаш да кажеш? — нервно преглътна Чапман.

— Мислех, че ще си наеме охрана или от Източна Европа, или от Азия…

— Но?

— Наела е два екипа от по шест души. И източноевропейци, и азиатци.

— Защо са й два екипа?

— За да издигне две стени между нас и себе си. И за да не остане беззащитна в случай, че единият от екипите я предаде на Карлос Монтоя или някой друг, разбира се, срещу щедро заплащане.

— Наистина е помислила за всичко.

— Ако разсъждавам правилно, екипите ще действат самостоятелно, вероятно без да подозират за съществуването на другия.

— Външна и вътрешна стена — каза Чапман. — Класическа позиция за отбрана.

— Ако пробием едната, разбира се, с цената на значителни загуби, ще се изправим пред другата. Която е много вероятно изобщо да не пробием.

— И къде са тези хора в момента?

— В големия град на север.

— В Ню Йорк?

— Мисля, че трябва да тръгна натам — каза Стоун.

— Искаш да кажеш, че трябва да тръгнем натам! — поправи го Чапман.

— Виж какво…

— Без мен шансовете ти са равни на нула! — прекъсна го тя.

— Това не е твоя битка.

— Кучката се опита да убие и мен, забрави ли? Което означава, че не само ти ще се чудиш дали да не натиснеш спусъка в мига, в който я зърнеш!