Дяволският квадрат

23

— Казва се доктор Фаут Тюркекул — добави Аделфия, изпреварвайки следващия му въпрос.

— Доктор по какво?

— Не по медицина. Доктор по политически науки и по икономика, добре познат в академичните среди. Говори няколко езика. Години наред е работил в Кеймбридж, преподавал е в Лондонското училище по икономика и в Сорбоната. В момента е гостуващ лектор в Университета на Джорджтаун.

— Тюркекул? Къде е роден?

Тя отметна кичурче коса от челото си.

— Какво значение има?

— Аделфия, знаеш какво се случи тук.

— Понеже е чужденец, Фаут автоматично заема първо място в списъка на заподозрените, така ли?

— Защо имахте среща в парка онази вечер?

Жената не отговори и Стоун добави:

— Спомена, че много неща за теб не са ми известни. Може би едно от тях е истинската причина за присъствието ти в парка години наред?

— Знаех кой си още докато бях там — отвърна тя. — Това какво ти говори?

— Че не работиш за или със американците. В противен случай бързо щяха да ме приберат.

— Работех за друга държава, но тя беше съюзник на Америка.

— Коя?

— Има ли значение?

— За мен не, но може би ще има за други хора.

— Като нея? — Тя кимна към Чапман.

— Не, не точно като нея.

— Става въпрос за най-верния ви съюзник в Близкия изток — отстъпи най-сетне Аделфия.

— Разбирам — каза Стоун. — Но нека се върнем на Фаут.

— Той не е просто учен. Има и други интереси. Но пак ще повторя, че те не противоречат на интересите на Америка.

— Така твърдиш ти — каза той. — Но случилото се преди две вечери сочи друго.

— Той няма нищо общо с него — отсече Аделфия. — Вече ти казах, че беше в парка, за да се срещне с мен. Ако не си беше тръгнал навреме, със сигурност щеше да загине.

— Да, наистина си тръгна точно навреме — скептично промърмори Стоун.

— Пак повтарям, че не е имал нищо общо с инцидента.

— Защо тогава не се срещнахте? Сигурен съм, че ти изобщо не се появи в парка.

— Не е лесно да ти обясня защо — нервно преглътна тя. — Просто така се случи. Пропуснах уговорения час и той си е тръгнал. Двамата винаги сме били точни.

— Чухте ли се с него по-късно?

— Не съм казала подобно нещо — неспокойно отвърна тя.

— Трябва да говоря с него, Аделфия! Още сега!

— Сигурна съм, че той не знае нищо.

— Значи няма от какво да се страхува.

— Точно ти ли го казваш?

— Не ми ли вярваш?

— Ти си се върнал, Оливър. Сам го призна. Може би вярвам на теб, но не и на тях. — Аделфия погледна Чапман, сякаш именно тя беше една от „тях“.

— Ако Тюркекул не е свързан с атаката, няма от какво да се страхува — настоятелно повтори Стоун.

В очите й се четеше скептицизъм.

— Вчера те видях в компанията на онзи агент на ФБР. Трябва да си наясно, че нямам никакво намерение да ги отведа до Фаут.

— Думите ти не могат да ме убедят, че е невинен — поклати глава Стоун.

— Целите са колкото многобройни, толкова и различни, Оливър. И повечето от тях нямат нищо общо с вината и невинността. Знаеш го много добре.

— Добре, права си. В такъв случай ме заведи при него. Само мен.

— А тя? — попита Аделфия и погледна Чапман.

— Само мен, Аделфия. Но това трябва да стане веднага.

— Не е лесно, Оливър — въздъхна тя.

— Познаваме се от много години. Можеш да ми се довериш. Точно както аз съм ти се доверявал. В крайна сметка ти ме потърси, нали?

— Нека се обадя по телефона — неохотно отвърна тя най-накрая.