Дяволският квадрат

82

В продължение на няколко часа обхождаха парка и оглеждаха всеки квадратен сантиметър. През цялото време се опитваха да видят нещата в нова светлина, но винаги се връщаха на предишните си заключения. Колкото стари, толкова и погрешни. Стоун беше леко изненадан от факта, че никой не дойде да ги попита какво търсят тук или пък просто да ги изгонят. Може би Райли Уийвър не беше стигнал до подобни незначителни подробности. В момента най-вероятно се беше затворил в НРЦ в компанията на своите юристи, за да обсъдят как да го разпънат на кръст пред Комисията по разузнаването.

Той продължи да крачи из алеите и да се опитва да гледа на нещата от всевъзможни ъгли. Чапман правеше същото в противоположния край на парка. Разминаха се няколко пъти.

Стоун се обърна с лице към административната сграда, откъдето беше започнала стрелбата. После огледа и хотел „Хей-Адамс“, към който организаторите на атентата умишлено бяха насочили вниманието им. Накрая се съсредоточи върху точното местоположение на четиримата посетители на парка онази вечер. Мислено извървя пътя на всеки един от тях. Фрийдман и Тюркекул — тя седнала на пейката, той прав. И двамата си тръгват. Падиля бяга, за да спаси живота си. Британският агент, който следи Стоун и в крайна сметка губи един от зъбите си. Стоун така и не успя да научи името му. Щеше му се да го разпита лично, но какво би променило това?

Той спря на няколко крачки от офиса на Мариса Фрийдман на Джаксън Плейс. Бившият й офис. Докато гледаше старата сграда, си спомни за последната си среща с нея. Ако беше проявил желание, нещата със сигурност щяха да се развият по друг начин. В момента се питаше защо всъщност не беше проявил желание…

— Откри ли нещо?

Обърна се. Чапман стоеше на няколко крачки от него и местеше очи от лицето му към сградата и обратно.

— Кариерата на Фрийдман в разузнаването приключи — съобщи й той и е въздишка добави: — Благодарение на мен.

— Тя не е малка. Никой не я е притискал за нищо.

— На практика нямаше кой знае какъв избор.

— Всеки има избор. Прави го, а после живее с последиците. — Тя помълча, преди да попита: — Имаш ли намерение да се виждаш с нея?

— Какво?

— Говоря за последния път, когато бяхме заедно. Не бе нужно да си гений, за да видиш…

— Какво да видиш?

Тя му обърна гръб и насочи вниманието си към ямата, от която бяха започнали всички кошмари.

— Нямам намерение да се виждам с нея — отговори на въпроса й Стоун и остана леко изненадан от внезапното си решение.

Откъде се роди то, по дяволите? Може би инстинктивно?

Чапман отново се завъртя с лице към него.

— Умно решение — рече тя.

На смрачаване двамата се качиха в колата и се насочиха към къщичката на гробището. Спряха пред портала от ковано желязо.

— Утре ще дойда с теб — каза тя. — В знак на морална подкрепа.

— Не! — категорично отсече Стоун. — Това ще навреди на кариерата ти!

— Каква кариера?

Той с недоумение се втренчи в нея.

— Не само Фрийдман съсипа кариерата си — поясни тя. — Вчера получих официално писмо от Вътрешно министерство. Нареждат ми да си подам оставката от МИ6.

— Много съжалявам, Мери — съкрушено промълви той.

— Може би е дошло времето да опитам нещо друго — сви рамене тя. — След този ужасен провал нещата няма как да не тръгнат нагоре.

— Макелрой не може ли да ти помогне?

— Не. И него здравата го обрулиха. Нищо не може да направи. — Тя се огледа наоколо. — Трябваше да напусна посолството. Служебната ми кредитна карта е блокирана. Запазили са ми място в един американски товарен самолет, който утре вечер отлита за Лондон.

— Съветвам те да се качиш на него.

Тя спря очи на малката къщичка и небрежно каза:

— Ще имаш ли нещо против да ме приютиш за една вечер?

— Никакъв проблем.

— Няма ли да се готвиш за утрешното явяване пред комисията? Бих могла да ти помогна.

— Мисля да им кажа истината. Започна ли да се готвя, нещата със сигурност ще се объркат.

— Имай предвид, че ще се опитат да те смажат.

— Знам.

— Ще можеш ли да се измъкнеш?

— Съмнявам се.

На следващата сутрин Стоун облече единствения си костюм, после двамата отидоха да закусят на работническата лавка, където бяха идвали и преди. Стоун хвърли опаковката на сандвича в кошчето за смет, допи кафето и погледна часовника си.

— Време е.

— Идвам с теб — рече Чапман.

— Няма да те пуснат. Името ти не е в призовката.

— В такъв случай ще чакам отвън.

— Не е необходимо да го правиш.

— Необходимо е, Оливър.

Изслушването щеше да се проведе в зала на Комисията по въпросите на разузнаването, която се намираше в подземието на Капитолия и до нея се стигаше само със специално охраняван асансьор. Двамата слязоха от таксито и се насочиха към официалния вход на огромната сграда.

— Успя ли да поспиш? — попита тя.

— Дори много добре. Изглежда, започвам да свиквам с креслото пред бюрото си.

— Аз не успях — призна с въздишка тя.

— Страхувам се, че леглото не е много удобно.

— Май да. Но следващия път ще се напия. Под въздействието на алкохола винаги спя като къпана. Имаш ли представа какво ще говориш?

— Истината, вече ти казах.

— Но ти трябва план. Някаква стратегия, за да я изложиш. Иначе адвокатите ще я извъртат както им е удобно.

— Какво предлагаш?

— Да кажеш, че си дал всичко от себе си. Че си предприел обмислен риск предвид оперативната обстановка. Убити са една дузина хора, следствието е в задънена улица. Бил си длъжен да направиш нещо. Още повече, че ФБР и МИ6 са се оттеглили. Наранени са единствено чувствата на Райли Уийвър, който не е допринесъл с нищо за разследването. Освен това те са те помолили да работиш за тях. Направил си всичко възможно в една изключително трудна ситуация. На твое място аз бих дръпнала настрана адвоката още преди началото на заседанието. И бих му казала, че мога да споделя с комисията доста неприятни неща за Уийвър.

— Например?

— Например че НРЦ е скрило от ФБР важни улики, свързани с международния тероризъм. Нали помниш видеозаписите от парка? Не е зле да му напомниш, че президентът на САЩ е бил, а може би и все още е на твоя страна.

— Май тези неща са причината да не мигнеш цяла нощ, а? — подхвърли той.

— Не искам да те разкъсат в мига, в който се появиш пред тях. Не го заслужаваш.

— Благодаря ти. Мисля, че ще приема съветите ти.

Чапман се огледа — наоколо гъмжеше от полицаи и цивилни агенти.

— Тук нещата изглеждат сериозни — отбеляза тя.

— Че как иначе? Това място е мечтата на всички терористи по света.

Изкачиха стълбите към главния вход, където ги по-срещна униформен водач на служебно куче — черен лабрадор, обучен да открива експлозиви. Песът подуши глезените им и се дръпна на каишката. Това беше сигнал, че могат да влязат в сградата.

— Едно от малкото сигурни неща в нашия несигурен свят — отбеляза Стоун.

— Правилно. Помниш ли какво каза Гарчик? Тези кучета могат да открият деветнайсет хиляди вида взривни вещества.

— Каза също, че все още няма машина, която може да се сравнява с кучешкото обоняние. Ако аз бях…

Стоун изведнъж млъкна и спря.

Чапман изненадано го погледна, задържайки вратата.

— Добре ли си?

Без да отговори, Стоун рязко се обърна и хукна обратно.

— Какво правиш, по дяволите? — извика след него Чапман, пусна вратата и го последва.

Полицаите в сектора моментално застанаха нащрек. Тук бягащите хора означаваха опасност. Но Стоун и Чапман прекосиха улицата още преди някой от охраната да успее да реагира.

— Не очаквах да се уплашиш точно сега! — дръпна го за ръкава тя. — По-добре се върни, за да приключиш всичко!

— Не става въпрос за изслушването, Мери.

— А за какво?

— За кучетата.

— Какво за кучетата?

Стоун отново хукна. Тя се втурна след него.

— Хей, къде отиваме?

— Там, където започна всичко.

— Вече го направихме.

— Този път ще бъде различно, повярвай ми!