Дяволският квадрат

21

На другия ден Стоун отиде в кабинета на Том Грос. По телевизията излъчваха новината, че някаква йеменска групировка открила стрелба и заложила бомба в парка „Лафайет“. Целта й била да покаже лекотата, с която могат да стигнат до самото сърце на американското правителство. Или нещо подобно, тъй като декларацията до западните медии беше преведена доста свободно. После се състоя кратка пресконференция, на която директорът на ФБР отговори неясно на няколко въпроса, и това беше всичко.

— Сигурни ли сме в автентичността на йеменската декларация? — попита Стоун.

— Да — каза Грос. — Човекът, от когото я получихме, разполага с всички правомощия и съответните шифри.

— Но тя идентифицира само групата, която я е направила — отбеляза Стоун. — Нищо не доказва, че операцията действително е била нейно дело.

— И това е вярно. Такива групировки имат навик да послъгват.

— Предполагам, че не дават подробности за начина, по който са вкарали бомбата и оръжията в района буквално под носа ни…

— Не, разбира се. Но аз направо изтръпвам от мисълта какво може да случи, след като са успели да минират парка „Лафайет“. Кое място можем да наречем сигурно? Та този парк е един от нашите символи, по дяволите! Убеден съм, че много американци си задават същия въпрос!

— Защото терористите биха могли да пресекат улицата и да нападнат Белия дом, нали?

— Точно така — каза Грос. — Това е големият кошмар на всички, които работят в тази сграда.

— И не само в нея — добави Стоун.

— Къде ти е британската дясна ръка? — вдигна глава агентът.

— Не съм много сигурен.

— Какво мислиш за нея?

— Нямаше да е тук, ако не беше от най-добрите им агенти.

— Значи ще имаме полза от нея?

— Несъмнено. Нещо ново за злощастния шишко и мъжа в костюма?

— Нищо. За разлика от Мариса Фрийдман на видеото липсват ясни кадри на мъжа в костюма. Нищо чудно, че никой не го е разпознал. Освен това е винаги с гръб към камерите и гледа в земята.

— Мислиш ли, че е бил наясно с разположението на камерите?

— Дори аз не знам къде са разположени някои от тях — каза Грос. — Но в обръщението ни към медиите е включена изрична молба за съдействие от всички, които са били близо до парка онази вечер. Така се появи Фрийдман. И съм доста озадачен, че онзи мъж все още не го е направил.

— И едва ли ще го направи, ако е замесен — отбеляза Стоун.

Грос седна зад бюрото и започна да си играе с телбода.

— Колко добре успя да го огледаш?

Стоун напрегна паметта си.

— Метър и седемдесет и пет, оредяла коса, леко приведени рамене. Така и не видях лицето му. Цветът на кожата му е по-скоро тъмен, отколкото светъл. Не мога да определя дали това се дължи на расови характеристики или на обикновен тен. Разбира се, на главата му нямаше нито тюрбан, нито чалма, нито палестинска куфия. Това нямаше да остане скрито за камерите.

— Описанието ти съвпада с онова, което имаме на записа.

— Нещо ново от агент Гарчик? — попита Стоун. — Притискам го на всеки половин час — въздъхна Грос. — Каза, че днес възнамерява да се върне в парка, защото искал да направи още един оглед.

— Кога по-точно?

— Следобед.

Стоун се изправи.

— Къде отиваш? — внимателно го изгледа Грос.

— Трябва да свърша едно-две неща.

— Ще ги споделиш ли с мен?

— Аз играя честно.

— Потърсих сведения за теб в общата база данни — неочаквано призна Грос. — Но не намерих нищо.

— Щях да съм изненадан, ако беше обратното.

— Защо?

— Защото официално аз не съществувам.