Дяволският квадрат

95

— Но защо Анабел и Кейлъб? — промълви Хари Фин, докато рейндж роувърът на Нокс напускаше Вашингтон по шосе 29. До разсъмване оставаха най-много два часа, но настроението в купето беше не по-малко мрачно от нощта зад стъклата.

— Защото те ми помогнаха да й извъртим един номер, който едва ли й е харесал — мрачно отвърна Стоун, отново с пушка между коленете.

А аз й позволих да ме прецака с тактика, която всеки новобранец би разгадал, добави мислено той. Налапах въдицата като последен глупак.

Но безпокойството му се дължеше и на още нещо, интелигентна и амбициозна личност като Мариса Фрийдман едва ли можеше да се мотивира единствено от желанието за отмъщение. Със сигурност имаше и друго нещо, но той нямаше представа за него. А ако някога се беше страхувал от нещо, то беше именно неизвестността.

Бързо установиха, че Анабел и Кейлъб са изчезнали безследно. Никой не ги беше виждал от двайсет и четири часа насам. Стоун отдели няколко минути за посещение в интензивното отделение на болницата. Състоянието на Алекс Форд не се беше влошило, но нямаше и подобрение. В крайна сметка реши, че това все пак е добра новина. Заковал поглед в бинтованата глава на приятеля си, той се наведе и стисна ръката му.

— Всичко ще бъде наред, Алекс — прошепна той. — Не знам дали ме чуваш, но аз ти обещавам, че всичко ще бъде наред. — Замълча за момент, пое си въздух и добави: — А ти си истински герой, Алекс. Благодарение на теб президентът е жив и здрав и никой друг не пострада.

Изведнъж се втренчи в ръката му. Стори му се, че пръстите леко стиснаха неговите. После отново го погледна в лицето и осъзна, че само така му се е сторило. Обърна се и тръгна към вратата, но нещо го накара да спре и да се обърне. При вида на приятеля, който се бореше за живота си, изведнъж го обзе огромно чувство за вина. Чак коленете му омекнаха.

Този човек лежи тук заради мен. А Кейлъб и Анабел може би вече са мъртви, отново заради мен.

По пътя се отби и на още едно място — антикварна книжарница в стария град Александрия. Преди време Стоун и Кейлъб бяха направили няколко услуги на собственика, а в замяна той им предостави едно тайно помещение в мазето на сградата, където Стоун държеше някои неща. В момента част от тях пътуваха на задната седалка на роувъра.

— Планината на смъртта? — каза Чапман. — Обясни ми за какво по-точно става дума.

Отговори Нокс, тъй като Стоун не прояви желание да отвори уста.

— Тренировъчна база на ЦРУ, затворена още преди моето време. Доколкото знам, била е доста гадно място. Използвали са я за подготовка на агенти по време на Студената война. Мисля, че вече отдавна е разрушена…

— Не е — внезапно се обади Стоун.

Нокс любопитно го погледна.

— Ходил ли си там наскоро?

— Да.

— Защо? — попита Чапман.

— По работа — неохотно отвърна той.

— Какво е разположението? — приведе се от задната седалка Фин.

Вместо отговор Стоун извади ламиниран лист хартия и му го подаде. Фин щракна осветлението и двамата с Чапман се наведоха над картата. В полетата имаше многобройни бележки, изписани с почерка на Стоун.

— Това място е ужасно! — възкликна след известно време Чапман. — Лаборатория с клетка за изтезания? Тъмница, в която те затварят с противника и чакат да видят кой кого ще елиминира?

— Там не е за хора със слаби нерви — обърна се да я погледне Стоун. В очите му имаше въпрос.

— Аз не съм със слаби нерви — моментално го разгада тя.

— Добре е да го знае човек — каза той.

Очите й се плъзнаха по багажа, натоварен в задната част на джипа.

— Виждам, че разполагаш с пълен комплект отлежало оборудване — подхвърли тя.

— Точно така.

— Как ще процедираме? — обади се Нокс, който напусна шосе 29 и пое по магистрала 211. Не след дълго навлязоха в градчето Уошингтън, щата Вирджиния, окръг Рапаханок, разположено в подножието на планината Блу Ридж. То беше придобило световна известност с един първокласен ресторант, който вече четвърт век се славеше с изключителната си кухня.

Стоун проговори едва когато излязоха от градчето и поеха по тесния планински път.

— В базата се влиза по два начина — единия очевиден, другия не толкова.

— Мислиш ли, че тя я познава толкова добре? — погледна го Чапман.

— Подобно на Нокс тя също идва за пръв път. Не е имала възможност да бъде обучавана тук. Но не мога да дам категоричен отговор на въпроса ти. Явно знае за съществуването на базата и вероятно е направила задълбочени проучвания. Доколкото вече я познавам, сигурно е обходила всеки квадратен метър от нея.

— Което означава, че знае за втория вход? — подхвърли Нокс.

— Длъжни сме да приемем, че знае.

Надявам се обаче да не е чувала за третия начин за достъп и изход от базата, добави мислено той. Просто защото го знам единствено аз.

Беше открил изхода на четвъртия месец от пребиваването си в Планината на смъртта, когато страшно много се нуждаеше да остане сам, поне за известно време. Да си поеме дъх, да събере мислите си, да се измъкне от дяволската дупка, в сравнение с която затворите приличаха на луксозни курорти. Но именно благодарение на нея той беше издържал строгия тъмничен затвор, в който по-късно попадна заедно с Нокс.

Защото вече бях оцелял при далеч по-тежки условия — цяла година в Планината на смъртта.

— Едно не мога да разбера — обади се Чапман. — Защо тази жена се установява на подобно място, отвлича Кейлъб и Анабел, а после те предизвиква да я последваш тук? Нали уж никой не може да се измъкне от базата?

— Според мен тя няма намерение да се измъква — мрачно въздъхна Стоун. — Примирила се е, че ще загине заради онова, което е направила. Това също е избор.

— В смисъл, че иска да умре? — погледна го Нокс.

— Да, но заедно с нас — уточни Стоун.

— Такъв противник е много опасен — обади се Фин. — Отказва се от живота като онези фанатици с бомби на кръста.

— Дано си мисли същото и за мен — въздъхна Стоун.

Другите трима се спогледаха, но не казаха нищо.

Мълчанието беше нарушено от Чапман.

— И тъй, през официалния вход или през другия? — попита тя. — Все някак трябва да проникнем в периметъра.

— С нея ще бъдат шестима телохранители. Всичките руснаци, твърди като гранит. Ще застрелят всеки, когото тя им посочи.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Периметърът е огромен. Поне един от тях трябва да остане да пази Кейлъб и Анабел. Няма да броим Фрийдман, която без съмнение ще бъде на някое защитено място. Значи петима души трябва да охраняват една наистина много голяма площ. Няма как всички да бъдат съсредоточени около местата за проникване. Поне трима трябва да останат като вътрешна охрана. Тоест двата входа ще бъдат охранявани само от по един човек, което е крайно недостатъчно.

— Какво мислиш, че очакват от нас?

— Да ударим и двата входа едновременно, пък който екип извади късмет… Но ако го направим, ще трябва да се разделим. Тоест двама наши срещу един от страната на противника. Но ако ударим само единия вход, ще бъдем четирима срещу един.

— Така повече ми харесва — обади се Нокс.

— И на мен — кимна Стоун. — Но въпреки това няма да го направим по този начин.

— Защо? — учудено попита Чапман.

— Ще видиш.