Дяволският квадрат

80

Около девет сутринта Чапман позвъни на опечалената Алис Грос и помоли за среща. В ранния следобед двамата със Стоун се появиха в скромната двуетажна къща в Сентървил, Вирджиния. Алис Грос изглеждаше съсипана. Лицето й беше посивяло, очите й бяха подпухнали и зачервени, а косата — разрошена. Покани ги да влязат. В едната си ръка държеше смачкана хартиена кърпичка, а в другата бутилка минерална вода.

На малката масичка лежеше разтворена книжка за оцветяване. Погледът на Стоун се спря на снимката зад нея, на която бяха Алис и Том Грос заедно с четирите си деца на възраст между три и четиринайсет години. Намръщи се и побърза да отмести очи.

Настаниха се на канапето, а Алис Грос седна на фотьойла срещу тях.

— Съпругът ви беше страхотен агент, мисис Грос — промълви Стоун. — Всички ние сме съкрушени от загубата му.

— Благодаря. Знаете ли, че ще организират официална траурна церемония за Том?

— Да, чухме за нея. Той със сигурност я заслужава.

— Би се притеснил. Никога не е обичал да привлича вниманието. Такъв човек беше. Просто си вършеше работата, без да се интересува кой ще обере лаврите.

Стоун се опасяваше, че ФБР беше запознало Алис Грос с обстоятелствата, при които беше загинал съпругът й. Включително и неговата роля в тях. Но това очевидно не се беше случило.

— Правим всичко по силите си да открием извършителите — обади се Чапман.

— Благодаря ви — подсмръкна Алис Грос. — Той обичаше работата си. Непрекъснато работеше извънредно.

— Веднъж ми спомена, че се безпокои, защото го наблюдават — каза Стоун.

— Да, неговите хора — потвърди мисис Грос. — Те вече ме питаха. Имам предвид колегите му от Бюрото.

— Какво им отговорихте?

— Но вие не сте ли от ФБР? — объркано го погледна Алис Грос.

— Работехме заедно с тях — отвърна след известно колебание Стоун.

— Аз съм от МИ6 — намеси се Чапман. — Том може би ви е споменал за мен.

— О, да. Вие сте англичанката. Той казваше, че сте много добра.

— Благодаря.

Жената си пое дълбоко въздух и добави:

— В Бюрото бяха много разстроени… Имам предвид от подозренията на Том, че е бил шпиониран от колегите си. Според мен не можеха да повярват.

— А вие повярвахте ли? — внимателно я погледна Стоун.

— Винаги съм се доверявала на преценките на Том — притеснено отвърна тя.

— Прекрасно! — възкликна Чапман. — Мисля, че сте били абсолютно права.

— Том ни сподели нещо — приведе се напред Стоун. — Нещо, което ви засяга.

— Мен? — учудено го погледна тя.

— Да. Каза, че вие сте единственият човек, на когото вярва.

Очите на Алис Грос се напълниха със сълзи и тя бързо ги попи с кърпичката.

— Винаги сме били много близки. Той обичаше службата си във ФБР, но мен обичаше повече. Нямаше право да обсъжда служебните си проблеми, но го правеше и искаше мнението ми. Понякога то се оказваше правилно.

— Сигурна съм, че сте му били отлична помощничка — кимна Чапман.

— Ние знаехме, че ви се доверява — добави Стоун. — Случайно да ви е разказал нещо, свързано с последното му разследване? Нещо, което го е тревожело? Спомнете си, моля ви!

Алис Грос отпусна ръце в скута си и сбърчи вежди.

— Не мога да си спомня нищо друго, освен безпокойството, че го следят, за което вече споменах — въздъхна тя.

— Съвсем нищо ли? — настоятелно попита Чапман. — Помъчете се да си спомните нещо, което може би ви се е сторило незначително, но…

Грос заклати глава, после изведнъж спря и я погледна.

— Една вечер май ми спомена нещо — каза неуверено тя.

Стоун и Чапман едновременно се наведоха напред.

— Какво? — напрегнато попита той.

— Агентът, с когото работеше…

— Стивън Гарчик?

— Да. Онзи със странната фамилия.

— Какво ви каза за него? — попита Чапман.

— Беше късно вечерта, готвехме се да си лягаме. Той си миеше зъбите. Изведнъж излезе от банята и каза, че трябва да провери нещо, което му съобщил Гарчик.

— Каза ли какво е то?

Грос притвори очи и напрегна паметта си.

— Нещо за материала, от който е била направена бомбата…

Стоун и Чапман се спогледаха.

— А онова, което искаше да провери, имаше нещо общо с наночастиците…

— Казал ви е за наноботите? — вдигна вежди Стоун.

— Само се опита, но аз не разбрах нищо.

— Дали не е виждал връзка между споделеното от Гарчик и наноботите? — подхвърли с надежда Чапман.

— Не ми каза. Искаше само да провери тези неща, защото можело да се окажат важни. Беше се сетил за нещо, но не каза какво.

— Сетил се е за нещо? — проточи Стоун. — Знаете ли дали го е проверил?

— Съмнявам се.

— Защо?

Очите на жената отново се напълниха със сълзи.

— Защото на другия ден го убиха.