Дяволският квадрат

39

Стоун се облегна назад, разтърка очи и се прозя. Наля си поредната чаша кафе, огледа скромното си жилище и очите му отново светнаха при вида на лъскавия нов лаптоп на бюрото. Той изглеждаше толкова не на място, колкото би изглеждал един оригинал на Пикасо, окачен на стената.

Но съдържанието на флашката се оказа много по-любопитно от компютъра. Несъмнено мотивирани от убийството на своя агент, представителите на ФБР бяха направили едно задълбочено разследване на разсадника и караваната. Заключенията им бяха много интересни, макар че не представляваха особена изненада за него.

Детайлите автоматично се подредиха в главата му.

Агент с остър поглед беше забелязал тесен процеп в бетонния постамент, върху който лежеше караваната на Кравиц. Циментовите блокчета около него били малко по-светли от останалите. След като ги извадили, отдолу се разкрило затворено пространство, в което имало материали за направата на бомба плюс две срязани баскетболни топки.

Справката с личното досие на Кравиц показала, че той действително е завършил колеж, както бе докладвал шефът му Лойд Уалдър. Но онова, което Уайлдър беше пропуснал да каже (вероятно защото не го е знаел), беше двукратното му арестуване за участие в антиправителствени демонстрации — едната срещу войната, а другата срещу използването на стволови клетки. А в телефона му били открити номерата на няколко лица, наблюдавани от властите.

Съседите му в къмпинга разказали, че през последните няколко седмици Кравиц се държал доста подозрително, но Стоун отхвърли показанията им като недостоверни и силно повлияни от факта, че ФБР се е появило да го арестува в дома му.

От показанията на работниците в разсадника ставаше ясно, че Кравиц е имал свободен достъп до дървото през цялото време на подготовката за засаждането му, чак до товаренето му на камиона. Включително и извън работно време, тъй като имал ключ за специалното помещение, в което е било обработвано. Според авторите на доклада укриването на бомба в толкова голямо коренище, включително и под формата на баскетболна топка, не е представлявало трудност за опитен специалист като Кравиц, който ловко я е замаскирал с пръст и преплетени корени.

Кравиц бе прострелян с дългобойна пушка. Куршумът го улучил право в сърцето, причинявайки мигновена смърт. Стоун изпита неволно уважение към снайпериста, който бе произвел този изключителен изстрел въпреки огъня, открит от него и Чапман. Секретарката била убита с пистолетен куршум 45-и калибър, а Лойд Уайлдър бил разстрелян от упор с пушка. И накрая, Том Грос бил ликвидиран с два куршума 45-и калибър в гърдите. Той също успял да произведе изстрел, който попаднал в насрещната стена.

Различните оръжия предполагали най-малко двама нападатели. Проблематична била пушката, която гърми доста силно. Пистолетът можел да е оборудван със заглушител, но, така или иначе, никой не чул нищо, беше заключението на доклада. Което не изглеждаше чак толкова невероятно. Стоун си спомни, че още при появата си в разсадника в компанията на Грос и Чапман беше отбелязал отдалечеността му от пътя. Напълно възможно беше изстрелите да не са били чути от преминаващите коли, а работниците да са се намирали на доста голямо разстояние от офиса. Самата сграда беше ниска и дълга и закриваше гледката към пътя. Оттук и показанията на работниците, че никой не бе чул или видял каквото и да било.

Стоун се облегна назад и отпи глътка кафе. Навън бавно се разсъмваше.

И тъй, Кравиц е бил участник в бомбения заговор, ликвидиран веднага след появата на ченгетата. Кратко и ясно, подкрепено от неопровержими доказателства. Но защо изобщо се беше стигнало до акцията в разсадника? Дали Лойд Уайлдър беше участвал в конспирацията? Нямаше доказателства в подкрепа на тази хипотеза. А Стоун добре помнеше изражението му, когато го информираха за целта на посещението си. През живота си беше виждал много лъжци, но Уайлдър не му приличаше на такъв. Секретарката? Нямаше логика. Нито пък някакви улики срещу нея.

Навън се разнесоха стъпки и той побърза да затвори лаптопа. Стаята потъна в мрак. Извади пистолета от чекмеджето на бюрото и приклекна. Очите му останаха на сантиметър над плота, също като при посещението на Райли Уийвър. Започна да му писва от среднощни посещения.

В рамката на вратата се появи силует на жена. Това личеше от косата, както и от формата на лицето и горната част на тялото.

Агент Чапман? Не, тази беше прекалено висока, е доста по-дълга коса.

— Оливър?

Той свали пръст от спусъка и се изправи.

Секунди по-късно се озова лице в лице с Анабел Конрой, която влезе в къщичката и се тръшна на един от столовете пред камината.

— Какво търсиш тук, Анабел?

— Трябва да поговорим — мрачно отвърна тя и кръстоса ръце пред гърдите си.

— За какво?

— За всичко. Да започнем с личните ти неприятности.

— Ще се справя с тях — отвърна той. — Не искам всички вие да…

— Какво не искаш? — остро попита тя. — Да не ни е грижа какво става е теб? Да чакаме погребението ти, а после да си задаваме въпроси? Това ли искаш?

Стоун седна до нея и пъхна пистолета в колана си.

— Не, разбира се — каза той.

— Просто искаме да ти помогнем. Както ти си го правил за мен и за всички останали от клуб „Кемъл“.

— Вече ми върнахте услугата, забрави ли? Без вас отдавна щях да съм мъртъв в Дивайн.

— Тук не става въпрос за връщане на услуги, Оливър. Аз съм ти приятелка. Винаги съм готова да ти помогна.

Стоун въздъхна дълбоко.

— Къде са останалите?

— Чакат в колата.

— И аз така си помислих. Защо не ги поканиш да влязат? Ще сложа още кафе.

— Донесли сме закуска.

Той вдигна глава и в очите му проблеснаха весели искрици.

— Това е положението — усмихна се Анабел. — Клуб „Кемъл“ завинаги!