Дяволският квадрат

31

Чапман го остави пред портала на гробището и си замина. Стоун тръгна по алеята, опитвайки се да систематизира нещата, до които се беше добрал през деня. И които не водеха доникъде. Бяха проверили всички, присъствали в парка онази вечер. Но нито един от тях нямаше нищо общо с бомбената експлозия и автоматичната стрелба. Алфредо Падиля беше взривен погрешка. Мариса Фрийдман имаше офис наблизо и просто се бе обадила на любовника си. Фаут Тюркекул бе имал среща с Аделфия, на която да обсъдят детайлите на изключително важна мисия. Британското ченге бе там по заповед на МИ6. Четирите многообещаващи следи се оказаха мираж.

Влезе в къщичката и се настани зад бюрото. Беше късно и би трябвало да си легне, но все още не му се спеше. Умът му работеше трескаво и прогонваше умората. Разгърна някаква книга, но текстът се размазваше пред очите му. Можеше да мисли единствено за онова, което се беше случило в парка „Лафайет“.

Някой беше успял да проведе терористична акция на едно от най-строго охраняваните места в света, и то е точно определена цел. Той не вярваше, че йеменската организация е в основата на атентата. Подобна операция изискваше търпелива подготовка и огромни средства. Разбира се, някои ислямистки групировки можеха да осигурят и двете, но техните ресурси все пак не бяха безгранични и едва ли щяха да ги пилеят безразсъдно. Следователно тук не ставаше въпрос за някаква символика. Все едно да отвлекат пътнически самолет и „символично“ да прелетят покрай важни обществени сгради, вместо да се забият в тях.

Не приемаше и теорията, според която след излъчените по телевизията кадри много хора щяха да се откажат да посещават Вашингтон. А и какво чак толкова? Правителството едва ли щеше да падне, защото няколко автобуса е туристи от Айова или Мейн са решили да прекарат ваканцията си другаде. Това не беше атентат, който да предизвика масова психоза, защото не ставаше въпрос за търговски център или летище. Когато на подобни места бъдеше взривена бомба, хората изпитваха ужас и престават да ги посещават. Това неизбежно се отразяваше на икономиката — регионално или в национален мащаб. Но тук ставаше въпрос за нещо съвсем различно. Защото Белият дом беше само един; паркът „Лафайет“ — също.

Ако нещата изглеждат нелогични, значи мисля в грешна посока. Но коя е вярната?

Започна да се настройва за друг подход, след което изведнъж изключи настолната лампа и се сниши в стола.

Навън имаше някой.

Легна на пода и дръпна огряваната дъска на дюшемето под мястото за краката на бюрото. Тя изскърца и се отмести. От долната й страна беше закрепен изработен по поръчка пистолет, е който не се беше разделял дълги години. По онова време го чувстваше като част от тялото си и естествено продължение на ръката. Стисна го здраво и върна дъската на мястото й.

Пропълзя към задното прозорче и надникна навън. Имаше луна. Мъжете се промъкваха предпазливо сред храстите, но той веднага ги видя, защото знаеше къде и как да гледа.

Измъкна джиесема от джоба на ризата си и понечи да изпрати съобщение, но в същия момент отвън долетя глас:

— Стоун? Искам да говоря с теб.

Пръстът му увисна над бутона за изпращане. Този глас му беше познат. В главата му бързо се появиха причините, поради които мъжът навън се беше озовал пред вратата му.

— За какво? — извика в отговор той.

— Знаеш за какво. Казват, че добре боравиш с оръжията. Сигурен съм, че вече си открил присъствието на моите хора въпреки усилията им да останат незабелязани. Затова ти предлагам следното: идвам вътре при теб, за да си поговорим на четири очи. Така никой няма да пострада. Приемаш ли?

— А ако откажа? — извика в отговор Стоун.

— В такъв случай просто ще си тръгнем.

— Защо ли не мога да ти повярвам?

— В случая и двамата сме на една страна.

— В момента нямам такова чувство.

— Давам ти думата си. Искам да поговорим и нищо повече.

— Тогава защо се появяваш тук с ударен отряд?

— Не го приемай лично, така пътувам навсякъде. Но наистина искам само да разменя няколко думи с теб.

Стоун бързо съобрази, че шансовете му са равни на нула. А информацията можеше да бъде и двустранна.

— Добре, но идваш сам — извика той. — Аз наистина съм въоръжен. Дори една червена точица във въздуха, и нещата ще станат опасни за теб. Ясно ли е?

— Да. Идвам.

— Бавно.

— Добре, бавно.

Няколко секунди по-късно на прага на скромната къщичка се появи Райли Уийвър, директорът на НРЦ.