Дяволският квадрат

84

Почукаха на вратата на Ескаланте, но никой не им отвори. Чапман се отдръпна от входната врата и огледа прозорците.

— Дали си е заминала завинаги? — подхвърли тя. — Или някой ни е изпреварил?

Стоун надникна през прозорчето вляво от вратата.

— Къщата не ми изглежда необитаема — обади се той. — Може би е излязла за малко.

— И тъй, Падиля се е самовзривил. Защо?

— Затова сме тук. Може би Кармен ще ни каже.

— Мислиш, че е замесена ли?

Стоун не отговори веднага главно защото не знаеше отговора.

— Не ми се вярва, въпреки че няма гаранции.

— Но ако не е замесена, тя няма да ни е от помощ.

— Не е съвсем така.

Стоун тръгна към задната част на къщата, следван от партньорката си.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Вече знаем, че бомбаджията е бил Падиля, или поне имаме основание да го подозираме. Значи можем да й зададем нови въпроси. Веднага ще разберем дали е замесена. Ако наистина е така, ще можем да я арестуваме и да я подложим на официален разпит. Но и иначе би могла да ни каже нещо полезно. Нещо, което е споменал чичо й, нещо, което е подочула случайно… А може би са имали и посетители.

Опита задната врата, но тя се оказа заключена.

Чапман залепи лице за прозорчето и напрегна взор.

— Нищо — въздъхна тя. — Но може би е вътре и лежи мъртва… Ще разбиваме ли?

Стоун вече беше извадил два малки инструмента от джоба си.

— Вратата е с резе, което ще ни позабави — отсече той.

Чапман разби стъклото с лакът, бръкна в дупката и издърпа резето.

— Моят начин е по-бърз — отбеляза тя.

Стоун бавно прибра инструментите си.

— Често ли ти се случва да проникваш с взлом в къщите на хората? — попита той.

— Само когато ми доскучава — отвърна тя.

Бутнаха вратата и влязоха в малката кухня.

— Храна в хладилника и мръсни чинии в умивалника — констатира Чапман след бърз оглед на обстановката.

Стоун пристъпи към масата.

— Закуска, вероятно днешна — добави той.

Извадиха пистолетите си и се насочиха към дневната.

— Тук поне няма трупове — обяви минута по-късно Чапман. — Да видим какво е положението на горния етаж.

Оказа се, че и там всичко е наред.

Чапман отвори гардероба и бързо огледа дрехите.

— Може би са й платили, защото тук има няколко доста скъпи неща — констатира тя. — Историята с даренията може би ще се окаже поредната лъжа.

— Но как е излязла без тях? — Стоун посочи патериците в ъгъла.

Чапман се приближи да ги разгледа.

— Това са старите й патерици. Тя спомена, че очаква нови.

— Добре, Падиля е бил замесен. — Стоун огледа помещението. — Но и онези латиноамериканци в Пенсилвания също са били замесени.

— Смъртта им доказва, че всички са попаднали на не особено лоялен работодател — каза Чапман.

— Или на човек, който просто изисква от хората си пълна саможертва.

Влязоха обратно в дневната.

— Може би трябва да я почакаме да се върне, а? — погледна го тя.

— Имам чувството, че това място е под наблюдение — каза Стоун. — И те вече са разбрали, че отново проявяваме интерес към нея.

— И сме й подписали смъртната присъда?

— Не и ако открием къде е отишла.

Напуснаха къщата през задната врата. Стоун огледа улицата в двете посоки.

— Може би някоя възрастна съседка знае какво се случва в квартала — предположи Чапман.

— И аз си помислих същото. Ти започни от тази страна, а аз ще поема отсрещната.

Почукването на Чапман се увенча с успех чак на четвъртата къща надолу по улицата. Вратата отвори дребна чернокожа жена с бяла коса, очевидно прехвърлила седемдесет.

— Отдавна ви гледам как се мотаете наоколо — отсече с нетърпящ възражение тон тя. — Мислех да позвъня в полицията, но после ми хрумна, че може би вие сте от полицията. В нашия квартал никой друг не се мотае като вас.

Чапман й показа значката си и повика Стоун.

— Това е партньорът ми — обясни на старицата тя. — Търсим Кармен Ескаланте, но тя не си е у дома. Онази жена с патериците, чичото на която…

— Гледах новините — прекъсна я жената. — Познавам и Кармен. Но в момента я няма.

— Имате ли представа къде може да е отишла? — попита Стоун.

— Излезе сутринта, някъде около девет. Дойдоха да я вземат с голям черен пикап.

Двамата се спогледаха.

— Кой дойде да я вземе? — попита Чапман.

— Държавни служители. С костюми, тъмни очила и всичко останало. Днес тя трябва да присъства на някаква литургия. — В очите на старицата проблесна подозрение. — Ама вие не гледате ли новините?

— Знаете ли къде ще се отслужи литургията? — попита Стоун.

— След като не знаете това, значи не сте от полицията.

— Напротив, от полицията сме — настоя Стоун и повтори въпроса си. — Знаете ли мястото на службата?

— Защо не се обадите в участъка да проверите?

В следващия миг вратата се затръшна под носовете им.

Тръгнаха към колата и Стоун измъкна телефона си.

— Какво става, Оливър?

— Вече стигнахме до заключението, че след взривяването на бомбата събитията ще се преместят другаде, далеч от парка — отвърна той.

— Така е, но отново се оказахме в задънена улица.

— Защото става въпрос за непланирано събитие.

— Или по-точно за нарочно създадено събитие на място, където ще бъде нанесен ударът? — смаяно промълви Чапман и шумно изпусна въздуха от гърдите си. — Взривяването на бомбата е повод и за траурна служба.

— На която ще присъстват президентите на САЩ и Мексико.

Докато Чапман шофираше, Стоун започна да набира всички номера, които бяха запазени в паметта на телефона му.

— Никой не вдига! — отчаяно въздъхна той.

— Защото ти се изписва името. Не е ли по-добре да се обадим направо в полицията?

— И какво ще им кажа? „Аз съм Оливър Стоун — същият, който доскоро работеше за правителството, но беше изхвърлен заради един голям гаф. На тържествената церемония ще бъде взривена бомба, идете да я обезвредите.“ Нали ще ми затръшнат телефона още преди да съм отворил уста?

Спряха на някакъв светофар и Чапман машинално погледна през страничното стъкло.

— Хей, я погледни! — извика тя.

През витрината на някакъв бар се виждаше голям телевизионен екран. Предаваха тържествената церемония на живо. Стоун успя да прочете надписа, който течеше отдолу.

— Националното гробище „Арлингтън“! — възкликна той.

— Показвай пътя! — включи на скорост тя.

— О, виж! — възкликна той при следващия кадър. — Това там е Алекс!

Чапман се обърна. На екрана действително се появи фигурата на Алекс Форд, явно с охраната на президента.

— Чакай малко — задъхано рече тя. — Дори да се добереш до него, няма как да му кажеш къде е поставена бомбата.

— Мисля, че вече знам къде е.

Чапман настъпи газта, а Стоун набра номера и отправи безмълвна молитва към небето приятелят му да отговори.