Дяволският квадрат

92

Шест часа по-късно бе засечен мъж на име Мин, който беше част от азиатския охранителен екип на Фрийдман. Той имаше славата на скъпоплатен наемник и професионален убиец, който никога не се беше изправял пред съда по простата причина, че свидетелите срещу него изчезваха. Този човек беше използвал кредитната си карта в кулинарен магазин в Южен Бронкс, вероятно в разрез с получените заповеди.

Районът беше огромен, но те все пак успяха да стеснят периметъра. Оказа се, че никоя от агенциите за коли под наем не беше обслужвала през последните дни хора от азиатски произход. В Бронкс такситата бяха значително по-малко в сравнение с Манхатън, а липсата на информация за предишно посещение на Мин в Ню Йорк навеждаше на мисълта, че той едва ли може да се оправи с доста сложните линии на метрото. Базирайки се на всичко това, Джо Нокс беше стигнал до заключението, че този човек най-вероятно е пазарувал пеша.

— Предлагам да очертаем периметър от шест пресечки около кулинарния магазин — предложи по телефона той. — Площта никак не е малка, но все пак не може да се сравнява с мащабите на целия Бронкс.

— Добра работа, Джо — похвали го Стоун.

— Кого си включил в екипа по издирването?

— Трима сме — аз, Хари Фин и Мери Чапман от МИ6 — отвърна Стоун.

— Прибави и мен — рече Нокс.

— Теб не, Джо.

— Алекс Форд ми спаси живота, Оливър. Задължен съм му.

— Не беше ли решил да се пенсионираш?

— Ще се пенсионирам, но след като приключим случая. Как ще стигнем дотам?

— С лични автомобили. Доколкото ми е известно, Фрийдман знае как да проникне в базата данни на агенциите за коли под наем, следователно те отпадат.

— Можем да използваме моя роувър. Кога искаш да тръгнем?

— Хей, сигурен ли си?

— Не ме питай повече. А останалите членове на клуб „Кемъл“?

— Рубън е прострелян. Анабел ще държа настрана, доколкото е възможно. А Кейлъб…

— Ясно.

Потеглиха в четири сутринта. Нокс беше зад волана. До него седеше Стоун с пушка между коленете. Фин и Чапман бяха отзад. Стоун ги беше запознал с плана предишната вечер. Всички, с изключение на Нокс, бяха дегазирани, тъй като предполагаха, че Фрийдман може да е изпратила някой да ги следи. Имаше вероятност да е зърнала Фин, докато преследваха Тюркекул, а Стоун не искаше да рискува.

Разполагаха със снимки на Мин, а Нокс носеше и една на Фрийдман, макар че тя едва ли вече имаше нещо общо с нея.

— Радиус от шест преки — напомни Стоун, когато навлязоха в Голямата ябълка, обитателите на която отдавна бяха на крака и милиони от тях тръгваха за работа. Нокс щеше да продължи с колата, след като оставеше другите трима на различни места в Южен Бронкс. Районът не беше от най-безопасните, но те все пак бяха въоръжени и знаеха как да се пазят.

Стоун пое по маршрута, който щеше да го отведе до кулинарния магазин. Вече нямаше нужда от снимката на Мин, тъй като беше запомнил чертите на лицето му. Най-забележителната от тях бяха чифт абсолютно безизразни очи. Стоун беше наясно, че дори да не беше наемен убиец, този човек рано или късно щеше да се превърне в социопат и пак да върши същото, но без заплащане. Но и социопатите допускат грешки. Грешката на Мин беше, че е използвал кредитната си карта, за да плати сандвич, кутийка бира „Сапоро“ и порция пържени картофи.

Макар и донякъде облагороден с хубави нови квартали и търговски центрове, Южен Бронкс продължаваше да прилича на огромна строителна площадка, най-вече в района на новия стадион на „Янките“, който струваше над един милиард долара. Но въпреки това над петдесет процента от обитателите му живееха под прага на бедността. Престъпността продължаваше да бъде проблем, а някои райони трябваше да бъдат заобиколени отдалеч. Стоун и приятелите му се намираха именно в такъв район.

Стоун обаче не се тревожеше толкова от местната престъпност, колкото от банда чуждестранни убийци. Продължаваше да бъде нащрек, но когато слънцето напече и по тила му потекоха струйки пот, си даде сметка, че засичането им ще бъде едно малко чудо.

От това чудо го деляха само няколко часа.

Чапман докладва за попадението си, включително адреса, до който беше стигнала.

— Току-що пресече улицата и пое на запад.

Останалите бяха информирани с помощта на есемеси. След като приключи с тях, Чапман отново се свърза със Стоун.

— Току-що влезе в някакъв железарски магазин… чакай малко… На знака срещу мен пише Източна сто четирийсет и девета улица.

— Коя е пресечката? — бързо попита Стоун, изчака отговора и добави: — Намери си прикритие, защото има опасност да наблюдават улицата.

Чапман прекоси платното и навлезе в тясна уличка, оглеждайки някаква четириетажна сграда.

— Изглежда ми изоставена — докладва в микрофона тя.

— Скрий се някъде и наблюдавай — нареди й Стоун. — След десет минути съм при теб.

На практика стигна за девет минути.

— Фин и Нокс ще се появят от обратната страна — съобщи той и погледна фасадата на сградата. — Нещо ново?

— На един от прозорците на третия етаж се мярна мъж. Не успях да го разгледам добре, но не ми приличаше на Мин.

Защо Фрийдман би избрала скривалище в район като този, запита се Стоун. Разбира се, в Южен Бронкс беше пълно с изоставени апартаменти, а дори и цели сгради. Но все пак изборът му се струваше странен. Вече започваше да си дава сметка, че Мариса Фрийдман е много по-сложна личност, отколкото беше смятал в началото. И без съмнение изключително талантлива.

Насочи поглед на югоизток, към Ист Ривър. С течение на времето тази река беше поела значителен брой трупове. На запад се намираше Харлем Ривър, отвъд която се издигаха небостъргачите на Горен Манхатън, а още по-нататък течеше Хъдзън, над която минаваше междущатската магистрала 95.

— Какъв е планът? — попита Чапман.

— Седим и чакаме.

— Колко време?

— Докато разберем с какво разполагат, кой е там и как да се промъкнем с минимален риск до тях.

— А защо не повикаме нюйоркската полиция или ФБР?

— Когато се съгласих да участваш, останах с впечатлението, че ще изпълняваш моите заповеди — косо я стрелна той.

— Ще ги изпълнявам, но до определена степен — каза тя. — Трябва да направим всичко възможно да заловим Фрийдман жива, за да я изправим пред съда.

— Но ти каза, че ще ти бъде трудно да не натиснеш спусъка, когато се изправиш насреща й…

— Казах го, за да те успокоя. Иначе нямам никакви проблеми. Тази жена не заслужава да съсипя живота си заради нея. Въпросът е дали ти ще се удържиш да не натиснеш спусъка.

— Разбира се, стига да не се наложи да го натисна.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Силно се съмнявам, че човек като Фрийдман ще се предаде с ръце над главата, за да бъде съдена, осъдена и екзекутирана за държавна измяна. Ако се опита да причини зло на някого от екипа, със сигурност ще я убия. Предполагам, че и ти се чувстваш по същия начин.

— Какви са нейните стрелкови умения?

— Проверих досието й. Уменията й са отлични и ги използва с голяма доза разум. Както в близка престрелка, така и при стрелба от далечно разстояние.

— А пък аз си мислех, че тя е една симпатична муцунка и нищо повече.

Той я стисна за рамото.

— Работата е сериозна, Чапман! Няма място за никакви симпатични муцунки, избий си тези глупости от главата!

Тя се освободи от хватката му.

— Нека действията ми говорят за това. Какво ще кажеш?

Стоун отмести поглед и отново огледа изоставената сграда.

Фин се обади след няколко минути.

— На позиция съм. Тук отзад всичко е спокойно. Две точки за проникване — едната в средата, другата източно от нея. Вратите изглеждат заключени и вероятно са под наблюдение. Може би използват портативни камери. На тяхно място аз със сигурност бих прибягнал до нещо подобно.

— Прав си, Хари — отвърна Стоун. — Нокс там ли е?

— Да. Какви са заповедите ти?

— Ще чакаме и ще наблюдаваме. Когато решим да ударим, трябва да го направим по най-сигурния начин. Имаме ли възможност да се сдобием с архитектурните планове на сградата?

— Вече съм ги качил на телефона си.

— Толкова бързо? — учуди се Стоун.

— Имам приятел в архитектурния отдел на общината. Служили сме заедно във флота.

— Дай ми плановете.

Фин се подчини.

— Доста проблемни зони — отбеляза Стоун.

— Така е — съгласи се приятелят му. — Най-трудно ще бъде проникването. Незабелязано, имам предвид.

— Продължавай наблюдението. Докладвай на всеки трийсет минути.

Стоун прекъсна връзката и отново насочи поглед към старата тухлена постройка.

До него Чапман се размърда.

— Ами ако някой ни види в тази уличка?

— Ще се преместим.

— Никога не съм била в този квартал на Ню Йорк. Не ми изглежда толкова лъскав, колкото очаквах.

— Лъскав е Манхатън. Там живеят богатите и известните. Бронкс е различен. Има някои страхотни местенца и други не чак толкова.

— Да разбирам ли, че си бил тук и преди?

Стоун кимна.

— По работа или за удоволствие?

— Никога не пътувам за удоволствие.

— Какво прави в Ню Йорк последния път?

Спомените неволно изплуваха в съзнанието му.

Беше се случило преди десетилетия. Притиснал буза до приклада на снайперската карабина, той беше сложил край на живота на поредния враг на САЩ, който пресичаше улицата към един луксозен хотел в компанията на своята любовница. Присъдата му беше издадена, след като бе поръчал екзекуцията на двама агенти на ЦРУ в Полша. Точно в единайсет вечерта Стоун вкара един куршум в дясното му око от разстояние осемстотин и петдесет метра, залегнал на малка височинка. Северният вятър духаше в гърба му, което му създаде немалко проблеми, но въпреки това изстрелът беше смъртоносно точен. Любовницата дори не разбра какво става, преди нейният човек да се свлече мъртъв в краката й. Предварително предупредени, градската полиция на Ню Йорк и ФБР изобщо не си направиха труда да разкрият извършителя. Така се работеше в онези години. А може би и днес е същото, мрачно си помисли Стоун.

Свил показалец около въображаемия спусък, той отново насочи вниманието си към изоставената сграда.