Дяволският квадрат

86

Оливър Стоун седеше в чакалнята на болницата, заобиколен от останалите членове на клуб „Кемъл“ и Мери Чапман. Всички мълчаха, сковани от мрачното предчувствие, че са на път да изгубят още един приятел.

Очите на Анабел бяха зачервени и подпухнали, пръстите й машинално мачкаха хартиена кърпичка. Кейлъб и Рубън седяха един до друг с наведени глави. Ръката и кракът на гиганта бяха бинтовани. Хари Фин се беше облегнал до вратата. Той не познаваше Алекс Форд толкова добре, колкото останалите, но също беше дълбоко разстроен от нещастието, което го беше сполетяло.

Алекс беше претърпял спешна операция и в момента се намираше в интензивното отделение. Според лекарите състоянието му бе изключително тежко вследствие счупване на черепа и обилен кръвоизлив, причинени от остър каменен къс, откъртен от стената на криптата. В момента беше в кома и никой от медиците не се ангажираше с прогноза кога ще излезе от нея.

Стоун стана и тръгна да обикаля приятелите си, шепнейки успокоителни думи. Когато спря пред Анабел, тя скочи и излезе в коридора. Стоун понечи да я последва, но Чапман го дръпна за ръкава.

— Може би има нужда да остане сама.

— В момента това е последното нещо, от което има нужда — поклати глава той и отвори вратата.

Анабел стоеше до един от прозорците и гледаше залязващото слънце.

— Не мога да повярвам, Оливър — прошепна тя. — Събуди ме и ми кажи, че не е вярно!

— Но Алекс все още е жив — тръсна глава Стоун. Той е твърд като стомана и ние просто трябва да вярваме, че ще оцелее.

Тя се отпусна на близкия стол и се разплака. Стоун мълчаливо й подаде една от хартиените кърпички, които беше взел със себе си.

След известно време риданията й стихнаха и тя вдигна глава.

— Докторите не ми изглеждаха особено оптимистични…

— Те винаги са такива — каза той. — Работата им е да ограничават надеждите и очакванията на близките. А ако пациентът прескочи трапа, изведнъж започват да се правят на по-компетентни, отколкото са в действителност. Тук обаче трябва да подчертая, че никой от тях не познава Алекс така, както го познаваме ние.

— Той е герой! — прошепна Анабел. — Никога не съм срещала по-смел човек от него.

— Така е — каза Стоун.

— Значи ти му изпрати есемес, в който го предупреди за бомбата?

Стоун кимна. Чувството му за вина ставаше все по-силно. Седна до Анабел и смутено промълви:

— Аз… Аз не бях особено откровен с него по време на тази операция… — Спомни си случайната среща с Алекс след посещението в офиса на Фрийдман. Приятелят му очевидно се зарадва, че го вижда, и прояви желание да поговорят.

Но аз направо го отблъснах. А сега той лежи в безсъзнание между тези стени.

Преди храбрия опит да повдигне настроението на Анабел Стоун беше успял да поговори насаме с лекарите. Те не даваха много надежди за възстановяването на Алекс.

— Има ли увреждания на мозъка? — беше ги попитал той.

— Рано е да се каже — отговори един от тях. — В момента просто се опитваме да му спасим живота.

— Оливър?

Обърна се и срещна втренчения поглед на Анабел.

— За какво си мислиш в момента?

— Мисля, че подведох приятеля си — въздъхна той. — А той не заслужаваше това.

— Но ако не му беше изпратил есемес, бомбата щеше да убие много хора, вероятно и него самия — възрази тя.

— С разума си го съзнавам — въздъхна той, после опря длан на гърдите си. — Но не и със сърцето си. — Помълча малко, после глухо добави: — Първо Милтън, а сега и Алекс… На това трябва да се сложи край, Анабел. Трябва!

— Всички знаехме в какво се забъркваме.

— Според мен не знаехте, но вече няма значение.

— Аз искам да открия извършителите, Оливър. Искам да си платят.

— Ще си платят, Анабел. Заклевам се.

— Решил си да ги преследваш? — попита тя.

— Или те, или аз — отсече Стоун. — Дължа го на Алекс. Това е най-малкото, което мога да направя за него.

Той рязко извърна глава към дъното на коридора. Сякаш вече знаеше какво предстои.

— Какво има? — забеляза движението му Анабел.

— Те идват.

— Кой идва?

Стоун й помогна да се изправи и я прегърна.

— Обещавам ти, че ще открия извършителите — прошепна. — Запомни го!

— Не можеш да го направиш сам, Оливър.

— Този път се налага.

Отдръпна се на крачка от нея. В очите му се появиха сълзи, които бавно се стекоха по хлътналите му бузи. Анабел се ококори от изненада. За пръв път виждаше Стоун да плаче.

— Оливър?

Той я целуна по челото, обърна се и се отдалечи. Миг по-късно в коридора се появиха няколко мъже в тъмни костюми, които бързо го наобиколиха.