Дяволският квадрат

15

Вицепрезидентът беше висок пълен мъж с побеляла коса, предразполагаща усмивка и здраво стискаща десница, заякнала от ръкуване на хиляди предизборни срещи. Началникът на канцеларията беше нисък и слаб, с пронизващи очи, които не пропускаха нищо.

Стоун си даде сметка, че вицепрезидентът не е тук с единствената цел да придаде тежест на срещата. Той беше член на Президентския съвет за национална сигурност. И все пак беше учудващо, че се е съгласил да ги приеме лично, а не е пратил някой от сътрудниците си. Но как да откаже на президента?

Любезностите по представянето приключиха бързо. Алекс Форд стоеше прав до вратата. Не като приятел, а като охрана.

— Президентът ме помоли да се срещна с вас — започна вицепрезидентът и кимна към Чапман. — И с двама ви. Очевидно трябва по най-бързия начин да се стигне до дъното на тази, хм… деликатна ситуация.

Стоун безпогрешно схвана какво означава това изказване: „Идеята не е моя, но съм длъжен да покажа лоялност към президенти. Нямам обаче никакво намерение да поемам вината в случай на провал. Ето защо тук присъства и началникът на канцеларията. Ако шефът ми се провали, провалът си е негов.“

Стоун се запита дали някой от двамата мъже пред него е наясно с плановете на президента да го изпрати в Мексико срещу кошмарните руски наркокартели. Често се случваше вицепрезидентите да остават в неведение относно някои операции на своите шефове. За разлика от началниците на канцеларията, които обикновено знаеха всичко.

Вицепрезидентът кимна на началника на канцеларията, който подаде на Стоун калъфче от черна кожа.

— Документите ви.

Стоун бавно го пое и го отвори. Съзря собствената си физиономия, която го гледаше от официалната снимка. Кога ли са ме щракнали, запита се той. Най-вероятно в стаята за разпити в НРЦ. Което означаваше, че Райли Уийвър е в течение на нещата. Прочете името си, напечатано с големи черни букви, и неволно се усмихна.

Оливър Стоун.

В друго отделение беше пъхната новата му служебна карта. Според нея той беше оперативен сътрудник на националния координатор по въпросите на сигурността, защитата на инфраструктурата и борбата с тероризма. Логично, рече си Стоун. Националният координатор работи в рамките на Съвета за национална сигурност и докладва на президента чрез съветника по националната сигурност. Връзката с Белия дом беше несъмнена, но с едно междинно стъпало. В следващото отделение на калъфчето имаше лъскава значка с инициалите на агенцията.

— Интересен избор на агенция — отбеляза на глас той.

— Нали? — каза вицепрезидентът с победоносна загадъчна усмивка.

Но Стоун беше разчитал хиляди неразгадаеми лица и това срещу него не можеше да го затрудни._ Мисли цялата тази работа за налудничава и може би има право._

— Правомощията ви са равни по тежест на тези на МВС и ФБР — добави началникът на канцеларията. — А дори и по-авторитетни. Малко врати ще бъдат затворени за вас, дори в тази сграда.

Да се надяваме, че няма да се налага да отварям нито една от вратите тук, помисли си Стоун, а на глас каза:

— Вие изпълнявате всички негови желания, нали? — Без да изчака реакцията на стреснатия човек, той се обърна към вицепрезидента и добави: — А вие очевидно се доверявате на преценката на своя партньор, или поне се надявате, че няма да допусне сериозна грешка относно правомощията, които ми дава.

— Той е разумен човек — каза вицепрезидентът. — Надявам се, че ще оправдаете доверието му. Предполагам, че и вие вярвате в това.

Стоун мълчаливо прибра новите документи в джоба си.

— Веднага след тази среща ще дадете клетва пред представител на националния координатор — каза началникът на канцеларията. — Тя ще ви дава право да извършвате арести и да носите оръжие. — Замълча за момент, после добави: — Ако така предпочитате.

Очевидно началникът на канцеларията смяташе, че предоставянето на големи правомощия на човек като него е пълна лудост. Вероятно доста бе поспорил с президента, преди да бъде взето решението.

Стоун погледа към Чапман и се усмихна леко.

— Моята приятелка от МИ6 притежава чудесен валтер ППК — каза той. — Мисля, че той ще ни бъде напълно достатъчен.

— Много добре — кимна вицепрезидентът и се изправи. Аудиенцията беше приключила. Стоун добре знаеше, че работното му време е разделено на 15-минутни сегменти и едва ли му е било лесно да включи в тях и тази извънредна среща.

Изчакате ли още малко, никога няма да се отървете от вонята на тази каша, сър, мислено го посъветва той.

Ръкуваха се.

— Желая ни успех, агент Стоун — каза вицепрезидентът.

Алекс Форд ги изведе в коридора.

— По дяволите! — процеди Чапман. — Ако знаех, че толкова лесно се става агент на американското правителство, отдавна щях да съм се преселила тук!

— Наистина стана прекалено лесно — съгласи се Стоун и хвърли подозрителен поглед към приятеля си.

— През последните петнайсет години нещата доста се промениха — отбеляза Форд. — Не можеш да си представиш колко агенти със специални правомощия се разхождат сред нас. Както за осигуряване на сигурността на военните ни операции в чужбина, така и тук, у дома. Такава е природата на звяра. — Понижи глас, за да не чуе Чапман, и добави: — Трябва да се примириш с мисълта, че много хора са запознати със завръщането на Джон Кар.

— Ясно ми е.

— Ти знаеш твърде много тайни, Оливър. Прекалено много, особено за някои хора.

— И това ми е ясно.

— Може би не трябва да го правиш.

— Напротив, трябва.

— Защо?

— По ред причини.

Алекс Форд се намръщи, но замълча.

— След като приключим тук, възнамерявам да се върна в парка — каза Стоун и небрежно добави: — Ще дойдеш ли?

— Не мога, дежурен съм — поклати глава Алекс. — И както вече ти споменах, нямам право да се бъркам в това разследване. Оградили са го с истинска китайска стена.

— Защото някой подозира, че в Сикрет Сървис има къртица? — внимателно го погледна Стоун.

Агентът неохотно кимна.

— Според мен това са пълни глупости, но човек трябва да вземе нужните мерки.

Стоун се закле в друго помещение на Белия дом. После Чапман си получи любимия пистолет. Двамата се насочиха към парка.

— Хубаво е да имаш подкрепата на президента на единствената суперсила в света — подхвърли Чапман.

— Може би.

— Ще чуя ли някога цялата история?

— Не, няма.