Дяволският квадрат

27

Няколко минути по-късно бяха в командния център на ФБР на Джаксън Плейс пред голям телевизионен екран. Компания им правеха двама агенти на Сикрет Сървис, които донесоха записите от своята служба.

— При нас видеоматериалите се пазят минимум петнайсет години — обясни единият от тях.

— Но не сте единствената агенция, която осъществява електронно наблюдение на парка, нали? — каза Стоун.

— Всички имат сектор от Дяволския квадрат — отбеляза агентът. — В един идеален свят би трябвало да споделяме помежду си онова, което виждаме, но нашият свят съвсем не е идеален.

— Какво точно ви интересува? — попита колегата му.

Стоун им обясни за новозасаденото дърво и кучето, минало покрай бомбата.

Агент Гарчик беше останал в парка за повторния оглед на местопрестъплението, но Стоун не пропусна да се обади на Том Грос, който се присъедини към тях.

— Значи трябва да изгледаме записите от момента на доставката на дървото до детонацията на бомбата — заключи агентът от Сикрет Сървис.

Показаха им кадри, заснети от три различни ъгъла. Отне им доста време, въпреки че хората от Сикрет Сървис превъртаха голяма част от ненужния материал. В крайна сметка обаче се оказа, че не получиха отговор на въпросите, които ги интересуваха.

— Кучетата действително минават покрай ямата, но остават извън оградения периметър — рече Грос. — Това е сериозен пропуск и колегите от Сикрет Сървис ще отнесат яко мъмрене.

Двамата агенти се спогледаха намръщено, но не казаха нищо.

— Няма дори следа от хора, които поставят нещо в проклетата дупка — каза Чапман.

— Сигурни ли сте, че разполагате с целия запис? — попита Стоун.

— Сигурни сме — каза единият от агентите.

Грос, Стоун и Чапман напуснаха командния център.

— Отдавна не помня случай, в който не само да нямаме никакъв напредък, но и да се връщаме назад — промърмори Грос, докато крачеха обратно към парка.

Затворил очи, Стоун се опитваше да анализира онова, което беше видял на записите. Голямото дърво беше пренесено до ямата с помощта на кран. Там чакаха и работници от Службата по поддръжка на обществените паркове в зелени униформи, които помогнаха за спускането му в дупката.

Стоун отвори очи и каза:

— Дървото е било съхранявано някъде, преди да бъде посадено. Но къде? Това го няма на записите.

— Прав си — кимна Грос и в очите му проблесна надежда.

— Автоматичният брояч показва, че е било посадено ден преди детонацията — добави Чапман. — Но защо дупката не е била зарита?

— Трябва да намерим отговор на тези въпроси — каза Грос.

Миг по-късно джиесемът му иззвъня. Той го включи, изрече няколко фрази и затвори.

— Имаме попадение относно човека в анцуга. Преди няколко часа са получили списък с обаждания за изчезнали хора. Едно от тях отговаря на описанието. Направил го е роднина, който казва, че изчезналият е бил района на парка.

— Защо се обажда чак сега?

— Ще разберем, след като поговорим с него.

— Според мен трябва да се разделим — рече Стоун. — Ти и твоите хора ще се заемете с градинарите, а ние с Чапман ще поговорим с роднините. Имаш ли адреса?

Грос му го продиктува, а после, малко преди да се разделят, добави:

— Сега остава да открием само мъжа в костюма.

— Да — отвърна Стоун, без да се обръща, и се отдалечи заедно с Чапман.

— Рискуваш обвинение за укриване на важна информация по текущо разследване — отбеляза тя, след като стигнаха до колата й. — А може би и за умишлено възпрепятстване.

— Можеш да ме докладваш, ако наистина мислиш така.

— Не мисля, че ще направя кариера, ако започна да дърпам килимчето изпод краката на шефа си — въздъхна най-сетне тя. — Хайде да тръгваме.

Влязоха в колата и Чапман включи двигателя.

— Накъде?

Стоун погледна листчето с адреса, който беше получил от Грос.

— Анакостия. Гледай пистолетът да ти е подръка.

— Толкова ли е опасна тази Анакостия?

Стоун се замисли за момент, после поклати глава.

— Едва ли е по-опасна от „Лафайет“.