Дяволският квадрат

81

— Как ще се доберем до Гарчик? — попита Чапман, след като напуснаха къщата на Грос. — Вече не участваме в разследването. Аз би трябвало да летя за Лондон, а ти…

— Точно така, аз — прекъсна я Стоун, измъкна телефона си и започна да набира. — Сега ще му се обадя.

— Ако са го скрили някъде, едва ли ще вдигне — поклати глава партньорката му. — Особено ако са го запознали с последния развой на събитията…

В мембраната прозвуча мъжки глас.

— Здравей, Стив. Обажда ти се агент Стоун… Да, аз съм… Тревожим се заради внезапното ти оттегляне от разследването… — Замълча, за да чуе някаква реплика от страна на Гарчик.

— Бихме искали да се срещнем, ако това не те притеснява.

Гарчик отново каза нещо.

— Разбирам. Но бих желал да те попитам нещо, за което беше споменал агент Грос, преди да…

Чапман рязко нави волана надясно и колата едва не се заби в бордюра. Тялото на Стоун политна към вратата. Ако страничното стъкло не беше свалено, главата му със сигурност щеше да се блъсне в него.

Очите му се спряха на колите, които ги бяха притиснали отпред и отзад. От тях вече бяха изскочили неколцина мъже, които се приближаваха към тях.

О, пак ли?! Стига толкова!

Един от непознатите се пресегна през прозореца и пъхна някакъв лист в ръцете му.

— Какво е това?

— Призовка от Конгреса. Благодарение на любезността на директора Уийвър. А ако имаш малко ум в главата, забрави завинаги семейството на Том Грос!

Няколко секунди по-късно мъжете вече ги нямаше.

Стоун сведе очи към призовката. После долови някакъв глас, който идваше от пода на колата, наведе се и сграбчи джиесема си.

— Ало, Стив? Извинявай, получи се малък проблем. Слушай, ще може ли… Ало? Ало?

Стоун погледна дисплея.

— Прекъсна, мамка му!

Чапман включи на скорост и поклати глава.

— Може би хората на Уийвър са стигнали и до него.

— Сигурно.

— Сега вече няма как да разберем какво е казал на Грос.

— Ами ако му е казал нещо, което е казал и на нас? И доколкото си спомням, ние винаги сме били наблизо, когато двамата са разговаряли.

— Да, но аз не се сещам за нищо, което да ми е направило впечатление — въздъхна Чапман и погледна към листа в ръцете му. — Кога трябва да се явиш?

— Утре — отвърна Стоун, докато четеше призовката. — Пред комисията по разузнаването.

— Нещо много са се разбързали. Имат ли право да те призовават в толкова кратък срок?

— Националната сигурност не признава нормалните процедури.

— Голям късметлия си.

— Да — въздъхна Стоун. — Наистина съм късметлия.

— Ще ти трябва ли адвокат?

— Вероятно, но не мога да си го позволя.

— Искаш ли да попитам сър Джеймс дали може да ти помогне?

— Мисля, че той отдавна е приключил с мен.

— Също и с мен. Май излиза, че няма светлина в тунела, а?

— Ще трябва да започнем от самото начало.

— За щастие в лаптопа съм запазила както бележките си, така и записа на видеокамерите. А малко преди да изпаднем в немилост, агент Ашбърн ме снабди с още няколко електронни файла и видеозаписите на другите агенции.

— Добре, тръгвай.

Организираха си малък команден център в хотелската й стая. През следващите няколко часа прегледаха за пореден път бележките й по разследването и видеоматериалите.

— Я виж ти… — промълви Стоун, заковал очи в екрана.

— Какво? — приближи се към него Чапман.

— Бездомната жена, която излива бутилката в корените на дървото, за да изсъхне — посочи с пръст той.

— Е, това е едно от малкото неща, в които сме сигурни.

Стоун увеличи образа.

— Погледни ръката на жената. Не обръщай внимание на мръсотията по нея, а погледни малко по-нагоре.

— Птичи крак! — ахна Чапман. — Татуировката на Донахю! Каква беше птицата? А, да, полска чучулига… Значи тя е била бездомницата!

— Накарали са я да свърши тази работа, а после да насочи подозренията към Сайкс. Мисля, че изобщо не им е пукало дали ще успее, или не, тъй като Сайкс вече е бил осъден на смърт, също като нея.

Чапман се облегна назад и се съсредоточи върху бележките си.

— Тук съм отбелязала едно мнение на Гарчик. Според него атентаторите винаги правят предварителни тестове на бомбите си.

— Обикновено използват някое отдалечено място — каза Стоун. — Поне дотолкова отдалечено, че детонацията да не привлече внимание.

— Но паркът „Лафайет“ трудно може да се нарече такова място. А това означава, че става въпрос за пробна детонация, която е част от нещо много по-голямо.

— Точно така — замислено се обади Стоун. — Взривът предшества някакво друго събитие.

— Май ще се наложи отново да се върнем там, където започна всичко! — каза тя.

— Имаш предвид „Лафайет“?

— Нека го наричаме с истинското му име — Дяволският квадрат! Аз поне не мога да мисля за него по друг начин. Сега осъзнавам защо.

— Какво искаш да кажеш? — вдигна вежди Стоун.

— Мястото е кръстено на някакъв си французин! — отсече Чапман.