Дяволският квадрат

41

— На какво се чудиш, агент Гарчик?

Експертът по експлозивите стреснато вдигна глава към Стоун и Чапман, които се приближаваха по алеята.

— Много съжалявам за агент Грос — каза той. — Беше добър човек.

Стоун кимна, а Чапман се намръщи. Косата й беше разрошена. Изглеждаше така, сякаш беше спала с дрехите си. Което и беше направила за някакви си два часа. За разлика от нея Стоун изглеждаше страхотно — свеж, избръснат, с изгладени риза и панталони.

— Грос подозираше, че е наблюдаван от колегите си — каза той. — Ти имаше ли такива впечатления?

— Откъде накъде? — нервно се озърна Гарчик.

— В този град често става така, че човек стига до истината точно когато си представя, че някои неща са малко вероятни и практически невъзможни — въздъхна Стоун и внимателно го огледа. Очите на Гарчик бяха кървясали, а дрехите му бяха не по-малко измачкани от тези на Чапман. — А теб те притесняват и други неща, нали?

— Доскоро се хвалеше, че бързо ще разбереш за каква бомба става въпрос — добави Чапман. — Но до този момент не сме чули нищо. Това означава ли, че имаш проблеми с невероятната техника, която ти е осигурила държавата?

— Хайде да поговорим някъде другаде — нервно предложи Гарчик. — Тръпки ме побиват от проклетото място.

Напуснаха парка и се насочиха към близкото кафене. Стоун си поръча закуска, а Чапман се задоволи с голяма чаша кафе. Гарчик въртеше пластмасова бъркалка между пръстите си, забравил за бутилката портокалов сок на масата пред него.

— Тук удобно ли ти е? — попита Стоун, преглъщайки голяма хапка пържени яйца.

— Какво? О, да, предполагам, че да…

— Можеш да ни се довериш, агент Гарчик — тихо добави Чапман.

— Приятно ми е да го чуя — мрачно се усмихна експертът. — Вече започвах да си мисля, че около мен няма такива хора.

— Защо? — попита Стоун.

— Дреболии. Рапортите се бавят, уликите не са там, където би трябвало да бъдат. Затварят ми телефона, с компютъра ми стават странни неща…

— Това ли е всичко?

— Нима е малко? — нервно попита Гарчик.

— За мен да. Би трябвало да има още.

Гарчик отпи глътка портокалов сок и остави бутилката на масата.

— Бомбата — промълви той.

— Какво за нея?

— Съдържа някои компоненти, които не се срещат често в подобни взривни устройства.

— В смисъл?

— В смисъл уникална комбинация, която е истинска изненада.

— Не можете да разгадаете съдържанието й, така ли? — остро попита Чапман.

— Не. Невъзможно е. Разбира се, бомбите съдържат някои задължителни елементи, например капсул-детонатори. И тази е имала такъв. За това свидетелстват отломките, които открихме.

— Тогава за какво става въпрос?

— Открихме и някои други неща.

— Какви неща? — попита с нарастващо раздразнение Чапман.

— Такива, които никой от нас не е срещал. Затова ги наричам неща.

— Искаш да кажеш, че сте открили компоненти на взривното устройство, които не сте в състояние да идентифицирате? — погледна го внимателно Стоун.

— Да.

— Каква е официалната позиция на службата ти по въпроса?

— За каква официална позиция говориш? — горчиво се усмихна Гарчик. — Те са тотално объркани и умират от страх! На практика бяхме принудени да се обърнем към НАСА, за да получим някои отговори.

— Към НАСА? — вдигна вежди Чапман. — За какво говориш?

— Не знам. Никой не знае. Ето защо се въздържаме от всякакви коментари. Вероятно не би трябвало да говоря дори с вас. Всъщност знам, че не трябва да ви казвам нищо…

Стоун се замисли, предъвквайки хапка препечен хляб.

— Агент Грос беше ли в течение? — попита той.

— Напълно — загрижено кимна Гарчик. — Информирах го лично. Реших, че трябва да знае, тъй като беше водещ на цялото разследване.

— Каква беше реакцията му?

— Каза да го държа в течение. Явно си имаше други проблеми.

— Споделял ли си го с някого?

— Нима допускаш, че са го ликвидирали именно по тази причина? — отвърна на въпроса с въпрос Гарчик.

— Възможно е.

— Но кой го е извършил?

— Трудно е да се каже, защото не знаем с кого е споделил наученото от теб. Затова те питам дали някой друг е разбрал, че си го информирал.

— Поне един-двама души от отряда. Има хора, на които съм длъжен да докладвам.

— Знам — кимна Стоун. — Ходи ли на огледа на караваната, в която е живял Кравиц?

— Да. Проверихме всички материали за направата на бомби, които открихме там.

— Съвпадаха ли с отломките в парка?

— Да. Макар че е необичайно да се държат на такова място.

— Под караваната ли? — попита Стоун.

— Да.

— Влагата — внезапно се обади Чапман. — Главният враг на експлозивите.

— Точно така — потвърди Гарчик. — Да не говорим, че достъпът беше много труден. — Размърда се на стола и притеснено добави: — Вижте, аз не съм страхливец. Случвало се е да бъда внедряван в банди и да се измъквам жив. Но не съм свикнал да се пазя от своите и това ме плаши…

— На твое място и аз бих се чувствал така — каза му Стоун.

— Какво става според теб?

— Някъде има предател и хората го усещат — бавно отвърна Стоун. — Правят всичко възможно да го елиминират.

— Което означава, че всички сме под наблюдение?

— Точно така. Проблемът е там, че предателят може да се окаже някой от наблюдаващите.

— Опазил ни бог! — сепнато отвърна Гарчик. — Но как да действам аз?

— Ще кротуваш. Ще ограничиш максимално разговорите по телефона и с колегите си. А при евентуална намеса на други институции ще се правиш на тъпак.

— Но много от колегите ми знаят онова, което знам и аз.

— Предвид създалите се обстоятелства не бих казал, че това е хубаво — отбеляза Стоун и се изправи.

Оставиха разтревожения Гарчик в кафенето и излязоха навън.

— Какво става с любимия ти клуб „Кемъл“? — поинтересува се Чапман. — Започнаха ли работа?

Стоун погледна часовника си и кимна.

— В момента започват.

Хари Фин крачеше с походката на човек, който няма никакви грижи. С джинси, тениска, маратонки и кърпа на главата, той приличаше на обикновен студент. Каквато беше и целта му, тъй като се намираше в кампуса на Университета на Джорджтаун. Солидните каменни сгради изглеждаха така, сякаш са пренесени от Кеймбридж или Оксфорд, по безупречно поддържаните тревни площи се разхождаха студенти, които очевидно се наслаждаваха на кратката почивка между лекциите. Фин уверено крачеше между тях с чаша от „Старбъкс“ в ръка и малка раница, небрежно преметната през рамо.

Откри следите на Фаут Тюркекул в рамките на пет минути просто защото се беше погрижил да си подготви домашното. Това включваше кратко хакване на университетската база данни, един-два дискретно зададени въпроса и старателно изучаване на територията на кампуса.

Ученият с турски произход разговаряше в движение със свой колега от факултета, стиснал подмишница купчина книги. Не след дълго влязоха в някаква сграда в западната част на кампуса, следвани от групичка студенти. Фин незабелязано се присъедини към тях.

Инструкциите на Стоун бяха пределно ясни: наблюдавай го отдалеч. Беше ясно, че това не се отнасяше само за личната сигурност на Тюркекул, тъй като той все още не беше убеден в лоялността му.

— Нещата могат да се развият и в двете посоки, Хари — бе казал той. — Трябва да спреш всеки, който направи опит да се доближи до него. Но ако самият той предприеме нещо, което доказва, че работи за другата страна, веднага ще ме предупредиш.

Тюркекул преподаваше на курс от трийсет и двама студенти в една от аудиториите на втория етаж. Фин се промъкна в нея като трийсет и трети, заемайки една от най-задните банки, на която сложи учебника и лаптопа си. Тюркекул с нищо не показа, че го е забелязал. За разлика от младежите около себе си Фин слушаше лекцията с неотклонно внимание, като се концентрираше не само върху думите, но и върху начина, по който биваха изричани. Същевременно той направи бърза оценка на сигурността в залата. Заключенията му не бяха особено оптимистични. Една-единствена врата, почти пълна липса на укрития. Тюркекул беше лесна мишена, изправен срещу аудиторията.

Ръката му неволно се вдигна и докосна глока, скрит под тениската. Ако беше убиецът, преподавателят зад катедрата вече щеше да е мъртъв. Неволно се запита как е възможно човек, натоварен с тайната мисия да открие и обезвреди Осама бин Ладен, да живее толкова безгрижно. Това беше лишено от всякаква логика, а липсата на логика винаги безпокоеше Хари Фин.

Кейлъб седна зад бюрото си в читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“. Очите му следяха колегите, които сновяха из залата, изпълнявайки различни поръчки. Кимна и се усмихна на няколко от тях.

— Добро утро, Ейвъри — поздрави той някакъв едър мъж.

— Кейлъб! Браво за Фитцжералд!

— Благодаря — светна лицето на дребничкия мъж. Наистина се гордееше с находката си. След като суматохата в залата утихна, той си сложи очилата и включи компютъра. Целта му беше да надникне в някои раздели на базата данни, по възможност без да привлече вниманието на когото и да било. Покойният му приятел Милтън Фарб щеше да свърши тази работа за броени секунди, но той беше уникален. С течение на годините Кейлъб също придоби известни умения при боравенето с електрониката и сега уверено се насочваше към изпълнението на задачата, поставена му от Стоун. Като държавен служител той разполагаше с редица пароли за достъп, въпреки че последните събития в парка „Лафайет“ изобщо не бяха засекретени. Или поне се надяваше да е така.

Половин час по-късно той въздъхна с облекчение. Натисна клавиша за принтиране и в касетата за готови документи се плъзнаха два листа гъсто изписана хартия. Той ги взе и започна да ги разглежда. Те съдържаха предстоящи събития, на част от които щяха да присъстват няколко представители на тежката артилерия във Вашингтон. Но списъкът беше дълъг. Стоун щеше да се затрудни, ако смяташе, че чрез него ще стесни броя на предполагаемите мишени.

Пъхна документите в куфарчето си и продължи работа.