Дяволският квадрат

65

— Къде ви сеят, къде никнете! — извика Уийвър. — Какво да правим с вас, да ви вземат мътните?

Макелрой облегна лакти на масата и направи пирамида с пръстите си.

— Как стигнахте до Мариса Фрийдман? — попита той.

— Само тя остана — сви рамене Стоун.

— И къде решихте, че отива?

— При Фаут Тюркекул.

Макелрой стрелна с очи първо Уийвър, а после и Аделфия.

— Ето защо не отговори на въпроса ми, когато те попитах за връзката ти с него — подхвърли му Стоун.

— Имаш предвид, когато ме попита дали крия и нещо друго? — вдигна вежди англичанинът. — Да. Самият аз се включих в играта с известно закъснение, но бързо разбрах, че нещата стават все по-заплетени. Трябва да ти призная, че това е най-трудната шахматна партия в живота ми, Оливър. Наистина е така. Надявам се да бъда достоен за предизвикателството.

— И ти ли се надяваш на същото? — обърна се към Уийвър Стоун.

Лицето на директора почервеня.

— Правим каквото можем при създалите се обстоятелства — отвърна той. — Една погрешна стъпка, и всичко отива по дяволите. Както вие двамата направихте тази вечер.

— Как стигнахте до нас? — попита Чапман.

— Лесно. Проследихме Фрийдман и видяхме, че вие правите същото.

— Защо следите собствената си агентка? — сбърчи вежди Стоун.

— Защото е много ценна за нас, а ние се грижим за хората си.

— Видях, че гледа как ни прибирате. Не беше изненадана.

— Предупредихме я по телефона в мига, в който ви засякохме.

— А дотогава нямаше представа, така ли?

— Какво ти пука! — излая Уийвър.

— Я ми кажете, каква е истинската роля на Фаут Тюркекул? — попита директно Чапман. — Защото май не е по петите на Бин Ладен, а?

— Откога го подозирате в предателство? — добави Стоун.

В очите на Уийвър се мярна изненада, но Макелрой каза:

— Знаех, че ще стигнеш до това заключение.

— Но ми отне много време. Прекалено много!

— Той се появи при нас с големи обещания — продължи Макелрой. — Толкова големи, че прикрепихме към него Аделфия, една от нашите най-добри агентки. Едва на по-късен етап го прехвърлихме на Фрийдман.

— Това беше една от причините да изчезна, Оливър — добави Аделфия. — Трябваше да работя с Фаут.

— Върху какво по-точно? — попита Чапман.

— Той ни предложи конкретна оферта — жлъчно се усмихна Уийвър. — Първо, обеща да ни заведе при Бин Ладен. И второ, да ни отърве от къртицата в собствените ни редици.

— А после се оказа, че къртицата е той, така ли? — попита Стоун.

— По-скоро троянският кон — въздъхна Макелрой. — Или някакъв унищожителен вирус.

— Какъв вирус? — вдигна вежди Чапман.

— Пуснахме го през вратата, а той донесе със себе си куп непознати елементи — оплака се Уийвър.

— Сега нямаме друг избор, освен да се правим, че му вярваме — добави Макелрой. — Продължаваме да работим с него, за да разкрием и другите му контакти. Не е най-доброто решение, но възможностите ни са ограничени.

— Но от своя страна той не е особено активен, така ли? — попита Стоун.

— Точно така — кимна Уийвър. — Работи изключително бавно. Пожела да се премести във Вашингтон. Подготвяше се много дълго, градеше мрежата си в продължение на месеци. А после, още преди да се усетим, се стигна до този ад.

— За „Лафайет“ ли става дума? — попита Чапман. — Взривът негова работа ли е?

— Без съмнение — кимна Уийвър. — Според нас той е прелюдия към нещо много по-сериозно.

— А каква е ролята на Фрийдман? — попита Стоун.

— Тя е сред най-дълбоко законспирираните ни агенти. Официално действа като лобист, а голяма част от чуждестранните й клиенти са официални представители на нашите съюзници. Това й дава възможност да пътува много и да изготвя съответните рапорти. Едно от големите й предимства е доброто владеене на арабски. Дълги години е работила в Близкия изток — отначало като агент на ЦРУ, а после и като сътрудник на НРЦ. Има солидни контакти в региона. Изборът й за сътрудничка на Фаут беше напълно логичен, най-вече на фона на това, което свърши Аделфия.

— Как ще обясните комбинацията между лобист и учен?

— Лесно. Фрийдман представлява няколко организации от Близкия изток, които поддържат контакти с Фаут Тюркекул. Официално те работят по инициативи за по-тесни икономически отношения между Пакистан и САЩ.

— А с кого разговоря по телефона, докато беше в парка?

— С агент, който й осигурява прикритие пред ФБР — отвърна Уийвър.

— Кога започнахте да подозирате Тюркекул? — попита Чапман.

— Много късно, разбира се — въздъхна Макелрой, механично опипвайки вратовръзката си. — Той се оказа твърде добър. Още в началото Фрийдман заподозря нещо. Проверихме подозренията й и те се оказаха основателни. Бих добавил, че тя го направи въпреки огромния риск, на който беше изложена.

— Но нали казахте, че той не знае за вашите подозрения? — вдигна вежди Стоун.

— Тюркекул е твърде умен и опитен, за да не подозира нищо. Ние обаче не му дадохме реална причина за подобни подозрения, ако разбираш какво имам предвид. Вероятно знаеш, че го покрихме при няколко отделни случая.

— Какви са плановете му според вас?

— Ами какво търсят наноботите в състава на бомбата? — каза Уийвър. — Лично аз съм много уплашен от този факт. Ти също би трябвало да си уплашен. Знам, че си разговарял с президента в Кемп Дейвид. На тази тема, нали?

— Между многото други теми — каза Стоун. — Президентът ми спомена за наноботите, без да навлиза в подробности. Например дали те могат да увеличат мощността на бомбата.

— Не — поклати глава Макелрой. — Продължаваме да говорим за конвенционални експлозиви. Според нас това е просто още един начин за пренос на биологични и химически оръжия, който е далеч по-ефективен от всичко, известно досега.

— Как го правят въпросните наноботи? — попита Чапман. — Имайте предвид, че в университета ме скъсаха на изпита по химия.

— Бих предложил на този въпрос да отговори Уийвър — отвърна Макелрой.

Директорът на НРЦ се прокашля и започна:

— Наноботите са нанороботи от ново поколение. Те се проявяват на молекулярно ниво и имат разностранно приложение. Смята се, че в близко бъдеще те ще могат да атакуват раковите клетки, без да засягат здравите. На практика възможностите им са безкрайни.

— А употребата им като биологично оръжие? — попита Стоун. — Всички знаем, че дори днес терористите са в състояние да вкарат антракс във всяка бомба. По какъв начин въпросните нанотехнологии увеличават риска?

— На молекулярно ниво всичко е възможно, Стоун — отвърна с леко раздразнение Уийвър. — Говорим за манипулация на отделните атоми, и то извън нормалните конфигурации.

— Имаш предвид нормалните конфигурации, които можем да контролираме — отбеляза Стоун.

— Приемаме уточнението ти, Оливър — намеси се Макелрой. — Точно това е същността на въпроса: как да откриваме и контролираме тези процеси. При неуспех противникът получава огромно предимство. Решаващо предимство.

— Противникът? — вдигна вежди Стоун. — Може би имаш предвид руснаците?

— А къде остават китайците? — добави Чапман. — Те разполагат с огромен финансов ресурс, а науката им напредва с бързи крачки.

— Автоматите „Кащан“ и странният език на нападателите — напомни й Стоун. — Това сочи директно към Москва.

— Разполагаме с твърди доказателства, че китайците не са замесени — добави Макелрой. — Главно защото те все още нямат необходимите ресурси да се превърнат в суперсила. Вече са готови в икономическо отношение. Числеността на армията отдавна е без значение. Важното е какво имаш в банката. А портфейлът на китайците се пука по шевовете. Руснаците обаче са в съвсем друго положение.

— Дали инцидентът в парка не е бил тест на системата за пренос? — попита Чапман.

— Според нас е точно така — кимна Уийвър. — Нано-ботите бяха пръснати навсякъде, но без присъствието на биологични или химически оръжия. Поне такива, каквито са ни известни. Но ако все пак подобни оръжия са били пренесени с помощта на нанотехнологиите? Би било катастрофално!

— Значи наноботите са средство за създаване и пренасяне на биохимични оръжия с неизвестна конфигурация? — бавно промълви Чапман. — Просто ги вкарват в бомбата и ги изстрелват?

— Да — кимна Макелрой. — Ако всичко бъде изпълнено както трябва, конвенционалните сили за сигурност ще бъдат безсилни да им попречат. Затова ние се надяваме Фаут да допусне грешка и да ни отведе при онези, с които работи. И то скоро. Не е достатъчно да го арестуваме, защото ни трябват и останалите. А само той може да ни отведе до тях.

— Опитваме се да му окажем натиск чрез Фрийдман — добави Уийвър. — Именно затова организирахме срещата помежду им тази вечер. Същата, която вие двамата почти успяхте да провалите.

Без да обръща внимание на последната забележка, Стоун попита:

— Но как Тюркекул се оказва свързан с руснаците?

— Когато се срещнахте, той не ти ли спомена, че е прекарал известно време в Афганистан? — попита Макелрой.

— Да, спомена ми — кимна Стоун.

— Интересен е отрязъкът от време, през който е бил там.

— Нека отгатна: краят на седемдесетте и началото на осемдесетте. Периодът, през който руснаците се опитват да разбият муджахидините.

— Точно така. Сигурен съм, че Фаут се е обявил за привърженик на муджахидините.

— А всъщност е бил на страната на руснаците — добави Стоун.

— Така мислим сега — кимна Уийвър. — Но когато се появи за пръв път, бяхме убедени в искреността му. Ако знаехме с кого е свързан, сега щеше да е в затвора. Но за съжаление не знаехме.

— Значи не сте изненадани от появата на руския автомат в Пенсилвания?

— Не, разбира се. Това само потвърди подозренията ни.

— Но защо ще изпробват новата технология точно в парка „Лафайет“? — попита Чапман. — Нали по този начин ни дават шанс да изследваме отломките и да открием онези наночастици?

— Според мен демонстрират огромна самоувереност относно своите технологии — въздъхна Уийвър. — Арогантни мръсници. Което доказва, че Студената война никога не е свършвала.

— Да се надяваме, че става въпрос именно за това — обади се Макелрой. — Защото така получаваме възможност да променим нещата.

— Значи мислите, че Тюркекул се е появил в парка, за да детонира бомбата дистанционно? — попита Стоун. — След като се е отдалечил на безопасно разстояние?

— Имал е среща с Фрийдман — отвърна Макелрой. — Затова напускат заедно парка.

— Нямаше да е зле, ако предварително бяхме информирани — отбеляза Стоун.

— Знае само онзи, който трябва да знае — процеди Уийвър.

— Писна ми от тези глупости! — остро отвърна Стоун. — Те изобщо не са оправдание за решението ви да ни държите на тъмно!

— Нека отговоря на въпроса ти, Оливър — намеси се Макелрой. — Да, според нас той действително е взривил бомбата дистанционно. Срещата с Фрийдман се оказва отлично прикритие за присъствието му в парка. Тя остава много изненадана, че той не осъществява контакт, въпреки че е седяла само на няколко крачки от него.

— А от вас двамата искаме да престанете да се мотаете наоколо! — изръмжа Уийвър, местейки поглед от Стоун към Чапман и обратно.

— Ако ни бяхте предупредили, със сигурност нямаше да ви се пречкаме — отвърна Стоун.

— На онзи етап не беше наложително, но сега вече сте предупредени. Ясно ли е?

Макелрой мъчително се изправи, опирайки се на масата.

— Сигурен съм, че им е ясно, директоре — каза той.

— Искам да питам още нещо — обади се Стоун.

Макелрой и Уийвър го погледнаха въпросително.

— Президентът е информиран за наночастиците, но дали знае, че подозирате Тюркекул в предателство?

Двамата се спогледаха.

— Дали сте пропуснали да го уведомите, защото сте оставили един шпионин да проникне дълбоко в редиците ви? — Стоун прикова поглед в лицето на Уийвър. — Ако е така, последиците ще се стоварят върху главите ви, и то много скоро.

— На твое място бих запазил подобни абсурдни твърдения за себе си! — извика Уийвър. — Аз така и не разбрах защо изобщо са те включили в операцията! Цели трийсет години си бил извън играта и ако трябва да бъда откровен, това ти личи. Повтарям: забранено ти е да се доближаваш до Фаут Тюркекул! Ясно ли е?

— Уийвър — обади се Макелрой, — вече споменах, че агент Стоун е напълно наясно със създалата се ситуация. — Той се обърна към Стоун и леко му намигна.

— Е, нещата поне се изясниха — каза Чапман, когато вече бяха в колата. — Проклетите руснаци отново са в играта!

— Но за какво им е била стрелбата? — попита Стоун.

— Моля?

Стоун затвори очи и съзнанието му най-после започна да се прояснява. Видя онова, което отдавна трябваше да види. То беше толкова ясно, толкова очевидно.

— Маркерите — промълви той.

— Какви маркери? За какво говориш, по дяволите?

— Онези, белите, във формата на конуси. Всичките от една и съща страна.

Но защо?