Дяволският квадрат

64

Оправиха се към един хотел в Северна Вирджиния, където бяха наели стая в случай, че някой все пак реши да ги проследи. Взеха асансьора и се насочиха към една врата в дъното на коридора. Стоун и Чапман ги чакаха в стаята.

Разказаха подробно за срещата си с Фрийдман.

— Дали подозира нещо? — попита Чапман.

— Изглежда ми достатъчно добра, за да подозира всичко — отвърна Анабел, а Стоун кимна в знак на съгласие. — Май действително управлява лобистки бизнес.

— От списъка с клиентите може да се заключи, че наистина е така — обади се Стоун. — Което обаче не би й попречило и за нещо странично.

— В смисъл, че лобирането може да се окаже и прикритие за шпионска дейност — добави Чапман.

Анабел приглади с длан изрусената си коса.

— Някакви идеи за същността на тази дейност?

— Вече споменах, че може би участва в някаква схема на американското разузнаване.

— Което е било причината за появата й в парка през онази вечер? — вдигна глава Кейлъб.

— Точно така — кимна Стоун. — Потенциална среща с човека, когото Хари следи. Но това е само предположение и не се потвърждава от нищо досега.

— А какво представлява човекът, когото Хари следи?

— Ще трябва да разберем сами.

— Чрез Фрийдман ли?

— Но без тя да се усети. Нямам й никакво доверие.

— Но каква връзка с бомбата има всичко, изброено дотук? — попита Кейлъб.

— Не знам — призна Стоун. — Присъствието им в парка онази вечер би могло да се окаже пълна случайност. Какво й казахте на раздяла?

— Че ще държим връзка — отвърна Анабел.

— И какъв е резултатът от вашите действия? — обади се Чапман. — Не се съмнявам, че сте изиграли ролята си както трябва, но това все още не означава нищо.

— Напротив — възрази Анабел, извади малка пластмасова кутийка от чантата си и я постави на масата. Под капачето ясно личеше отпечатък на ключ. — Снех го, докато Кейлъб я помоли да му покаже картината във фоайето, а аз отскочих до тоалетната. Това е ключът за офиса, от който веднага мога да извадя дубликат.

— Там има алармена инсталация — отбеляза Кейлъб.

— Клавиатурата е точно до входната врата. Снощи останахме да наблюдаваме сградата. Фрийдман си тръгна последна, някъде към седем. Успях да заснема кода, който тя набра. Бях заела позиция в парка и се правех, че снимам статуите.

— Значи ще проникнем в кантората й, така ли? — попита Чапман.

— Не ти, а аз — отвърна Стоун.

— А защо не аз?

— Присъствието ти е прекалено официално.

— Но ти също имаш значка.

— За мен тя е временна придобивка, докато ти си вадиш хляба с нея.

— Кога мислиш да го направиш?

— Защо питаш?

— За да предупредя ченгетата да те чакат.

— Хей, ти на чия страна си? — намръщено я изгледа Анабел.

— Но ако ме вземеш със себе си, няма да кажа на никого — невинно се усмихна Чапман.

— Идеята ти не ми харесва — заяви Стоун.

— Но нали непрекъснато говориш за лоялност между партньорите?

— Добре — реши най-сетне той. — Отиваме двамата, ти и аз.

Анабел направи опит да протестира, но Стоун сложи ръка на рамото й.

— Моля те, Анабел!

— Значи ние свършихме черната работа, а вие двамата ще се забавлявате! — огорчено каза Кейлъб.

— Виждам, че си претърпял дълбока метаморфоза — не сдържа усмивката си Анабел. — Между другото, поведението ти по време на визитата беше безупречно, както и облеклото ти…

— Благодаря — светна лицето на Кейлъб. — Винаги съм си мислил, че…

Но Анабел вече беше забравила за него.

— Желая ти късмет — каза тя на Стоун. После погледна Чапман. — А ти му пази гърба, чуваш ли?

— Добре — обеща Чапман.

Двамата бързаха надолу по улицата. Стоун беше облечен в костюм и носеше куфарче. Чапман беше с пола и високи токчета, с шал на раменете и голяма чанта в ръце. Прекосиха парка към Джаксън Плейс. Стоун отключи офиса на Фрийдман, а партньорката му набра кода на алармата. Тихото писукане спря. Стоун затвори вратата и пристъпи навътре.

Светлината от улицата беше достатъчна, макар че Чапман успя да се блъсне в някакво бюро.

— Според сведенията на Анабел кабинетът на Фрийдман е горе, в дъното — прошепна тя, докато разтъркваше удареното място.

Час по-късно стояха един срещу друг и в очите им се четеше отчаяние.

Стоун седна на ръба на бюрото и се огледа. Бяха преровили всички папки, но беше ясно, че основните материали са в компютъра. За съжаление системата беше защитена с парола, която не успяха да налучкат.

— Някакви блестящи идеи? — подхвърли Чапман.

— Не. Трябваше да вземем и Хари. Той положително щеше да проникне в компютъра.

— Май ще е най-добре да изчезваме.

Тръгнаха обратно по стълбите. Стоун се обърна към прозореца и моментално забеляза опасността. Преодоля на два скока разстоянието до клавиатурата, набра кода и дръпна Чапман зад вратата на близкия офис.

Няколко секунди по-късно вратата се отвори и алармата се активира. Мариса Фрийдман натисна съответните бутони и писукането престана. Затвори след себе си и пое нагоре по стълбите.

Стоун открехна вратата и предпазливо надникна.

— Сега е моментът да се измъкнем — прошепна зад гърба му Чапман.

— Не, ще изчакаме — поклати глава той.

Двайсет минути по-късно стълбите отново заскърцаха и Стоун безшумно затвори вратата. Чуха как алармената система отново се активира, последвана от захлопването на външната врата.

Стоун преброи до пет и надникна в коридора.

— Чисто е, да вървим — обяви той.

Успяха да се измъкнат още преди активирането на алармата.

— Там! — прошепна Чапман и посочи на север. Фрийдман беше на крачка от пресечката при музея „Дикейтър“.

— Оливър? Агент Чапман?

Обърнаха се едновременно. Зад тях стоеше Алекс Форд и внимателно ги наблюдаваше.

— Какво правите тук? — попита той.

— Ти какво правиш тук? — намръщи се Чапман.

— Една от задължителните си обиколки на периметъра, ако това изобщо ти влиза в работата — хладно я изгледа Форд, после отново насочи вниманието си към Стоун. — Оливър?

— Извинявай, Алекс, но нямам време за обяснения. По-късно ще ти кажа всичко.

Стоун хвана ръката на Чапман и двамата се отдалечиха бързо. Алекс Форд остана да гледа смаяно след тях.

— Качва се в такси — каза след минута Чапман.

— Това не е проблем — отвърна Стоун и махна на таксиметровата кола, която се задаваше от другия край на улицата. Настаниха се отзад. Стоун показа значката си и нареди на шофьора да следва таксито пред тях.

Колата с Фрийдман направи един завой, после друг, неизменно придържайки се в западна посока.

— Това ми изглежда познато — промърмори Стоун.

— Какво? — изненадано вдигна глава партньорката му.

— Университетът „Джордж Уошингтън“ — поясни той. — В тази хубава вечер спокойно би могла да се разходи до там и пеша.

— Имаш ли представа къде отива?

— Мисля, че да.

— Ами казвай тогава!

Таксито спря и Фрийдман слезе на тротоара.

— Отива при Фаут Тюркекул — каза Стоун.

— Откъде знаеш?

— Това е сградата, в която се видях с него.

— Е, добре. Да видим какво са намислили.

В същия миг някакъв джип ги засече и наби спирачки. Други два заковаха зад тях. Преди да успеят да реагират, бяха обкръжени от десетина въоръжени мъже. Изведоха ги от таксито и ги поведоха към един от джиповете, който едва ги изчака да влязат и рязко потегли. Стоун се обърна и успя да зърне фигурата на Мариса Фрийдман, която гледаше след тях. Очевидно дамата беше изпълнила перфектно ролята си на примамка, но по лицето й липсваха следи от триумф. Дори изглежда малко тъжна, помисли си Стоун.

Двайсет минути по-късно влязоха в сграда, която имаше вид на изоставена. Оскъдно осветено стълбище свършваше пред врата. Минаха през нея и продължиха по дълъг коридор. Накрая ги вкараха в някаква стая и ги накараха да седнат. Въоръжените мъже се оттеглиха, затръшвайки вратата след себе си. Осветлението се включи.

На един от столовете седеше Аделфия, сплела пръсти в скута си.

Райли Уийвър изглеждаше силно разстроен.

Върху лицето на сър Джеймс Макелрой беше изписано любопитство.