На другия ден Стоун и Чапман бяха изписани от болницата. Той беше принуден да признае, че почивката му дойде точно навреме. Два нокаута един след друг биха се отразили и на далеч по-млад човек от него. Но той беше зареден с амбицията час по-скоро да стане от леглото и да продължи разследването. Кулминацията наближаваше — нещо, което усещаше с всяка фибра на тялото си.
Чапман седна зад волана на новата кола, предоставена от ФБР.
— Колко шева ти направиха? — попита Стоун.
Тя докосна превръзката на челото си.
— Шест тук и още два на бузата. Докторът твърди, че ще мине доста време, преди да си пожелая да си направя снимка. — Обърна се да го погледне и учудено попита: — А ти как се размина без нито един шев? Съвсем ясно си спомням, че преди да припаднеш, целият беше в кръв.
— Явно са преценили, че няма смисъл да ме шият. А и най-голямата рана е на черепа ми. Имам лепенка върху нея, но не можеш да я видиш.
— Май и двамата извадихме късмет.
— Във всеки случай по-голям от късмета на Джуди Донахю.
— Значи са успели да оплетат и нея. Но как? С пари?
— Предполагам. С пари, които не са възнамерявали да платят.
— Значи предварително са планирали да я убият?
— Определено. Създали са й много слабо прикритие, предназначено да ни задържи ден-два. Била е осъдена на смърт веднага след като се срещнахме в църквата, където ни наговори куп лъжи.
— По всяка вероятност ФБР ще открие превод на нейно име в някоя офшорна сметка, който е бил незабавно изтеглен. Направи ми впечатление, че момичето никак не го бива в конспирациите.
— В какъв смисъл? Че не обича парите? Лично аз рядко съм срещала такива хора.
— Но да участваш в заговор срещу собствената си страна?
— Не бъди наивен. При атаката не пострада никой, освен онзи нещастник Алфредо Падиля.
— Все пак тя би трябвало да се стресне, когато започнаха да умират и други хора.
— Стреснала се е, но късно. Дала си е сметка, че ако дойде при нас и си признае, със сигурност ще бъде обвинена за съучастие в убийство. В много убийства. И е решила, че ще е по-добре да побегне, разчитайки на обещаната сума.
— А Джордж Сайкс получи дупка в главата за нищо, съвсем за нищо.
— Именно. Затова не съжалявам особено за Джуди Донахю.
— А според теб как са накарали Сайкс да скочи в колата и да потегли в неизвестна посока?
— Заплашили са семейството му. Вероятно са му определили среща. По маршрут, който да го отведе право при убиеца. Всичко е било организирано безупречно, което ме плаши много.
— В смисъл, че могат да ни ликвидират, когато пожелаят?
— Веднъж вече се опитаха да ме убият, но ти им попречи.
— Едно на нула за добрите.
— Това доказва, че не са безгрешни.
— Но не означава ли, че всичко е било постановка — разсадникът, коренището, Службата по поддръжка на обществените паркове?
— Според мен Кравиц е бил част от играта, но не и Лойд Уайлдър.
— А екзекутираните латиноамериканци?
— Те са били съучастници на Джуди Донахю. Тоест вътре в играта, но само до определена степен. Изиграли са си ролите, платили са им, а после са ги ликвидирали.
— Ясно. Значи отново се връщаме на Фуат Тюркекул, така ли? Как мислиш да го направим? В момента, в който се доближим до него, Уийвър ще скочи срещу нас.
— Вече ти казах, че сър Джеймс ми намигна.
— И какво? Той няма да те защити пред Уийвър и ти отлично го знаеш.
— Значи ще подминем Тюркекул и ще поемем по друга, по-неотъпкана пътека.
— Аделфия?
— Не.
— Тогава кой?
Стоун не отговори.
— Остава ни единствено Мариса Фрийдман.
— Точно така.
— Но при последния ни опит да стигнем до нея получихме ритник в задника.
— Този път няма да е така, защото сме предупредени. Фрийдман дойде да ме види в болницата.
— Какво? Кога?
— Вчера.
— Какво искаше?
— Честно казано, не съм много сигурен. Тя е една самотна жена.
— Наистина ли? — изгледа го подозрително Чапман.
— Според мен всички сме самотни по един или друг начин.
— Ясно — колебливо кимна Чапман. — А как мислиш да действаме?
Вместо отговор Стоун извади джиесема си и набра някакъв номер.
— Анабел? Мисля, че е време вие с Кейлъб да осъществите планираната среща с мис Фрийдман.