Дяволският квадрат

42

Малко преди три следобед Анабел и Рубън се добраха до Пенсилвания и се насочиха към разсадника „Кийстоун“, който, както очакваха, продължаваше да бъде затворен от ФБР. Имаше бариери и черни джипове, както и много служебни автомобили на щатската полиция.

— Точно според очакванията ни — каза Анабел, която седеше зад волана. — Това място дълго ще остане запечатано. Да продължаваме.

— Искаш да пробваме къмпинга? — попита Рубън.

— Може, въпреки че и там нещата няма да са по-различни.

Така и се оказа. Ченгетата и федералните агенти бяха навсякъде, а пътят към къмпинга — затворен.

— Искаш ли да опитаме с някой блъф? — попита Рубън. — Например като кажем, че живеем там…

— Имам чувството, че рискът ще бъде прекалено голям, а наградата — нищожна — възрази Анабел. — Но ми хрумна друга идея…

— Това е добре, защото не виждам как можем да се доберем до информацията, която очаква Оливър — кимна гигантът.

— Винаги има начин, Рубън — успокои го тя. — Само трябва да го открием.

И Анабел го откри точно в четири и половина следобед. Паркирали встрани от пътя, който водеше към разсадника, те забелязаха един пикап с четирима работници, който потегли от паркинга.

— Край на работното време — отбеляза Рубън.

— Едва ли изобщо работят — поклати глава Анабел. — По-скоро тези са били разпитани от федералните и сега се прибират у дома. Предупредени, че горчиво ще съжаляват, ако се опитат да напуснат района. Дай да видим дали ще ги държат под наблюдение.

Пикапът излезе на пътя и бързо започна да се отдалечава. Двамата изчакаха трийсет секунди, но от разсадника не се появи друга кола.

— Окей, значи федералните им имат доверие, но не и ние — заяви Анабел и включи на скорост.

— Накъде са тръгнали според теб? — попита Рубън.

— Надолу по пътя има някакъв бар. Да се надяваме, че ще се отбият там да пият по едно за разтоварване.

Работниците действително спряха пред бара. Анабел и Рубън ги изчакаха да влязат, след което бавно ги последваха.

— Говориш ли испански? — погледна я с любопитство Рубън.

— Да, доста прилично. Живяла съм в Лос Анджелис. А ти?

— Май съм по-добре с виетнамския — поклати глава едрият мъж.

— В такъв случай си поръчай една бира на английски, а разговорите остави на мен.

— Каква ще е ролята ми?

— Да изведеш навън всеки, който прояви нездрав интерес към мен.

— Страхотно, благодаря ти. Ще ми бъде приятно да използвам уменията, които владея най-добре.

Четиримата латиноамериканци вече седяха на една маса с халби в ръце. Разговаряха тихо и непрекъснато се озъртаха към останалите посетители на бара.

Двамата седнаха на съседната маса, после Анабел стана и пусна една монета в джубокса. На връщане ловко изпусна ключовете на колата близо до масата на латиноамериканците. Един от тях се наведе да й ги подаде, а тя му благодари на испански. После с отлично изиграна непринуденост измъкна някаква карта от джоба си и го помоли да я упъти, като обясни, че двамата с приятеля й търсят някакъв разсадник наблизо. Мъжът се усмихна и обясни, че той и приятелите му работят именно там.

Лицето на Анабел светна от задоволство. Придърпа един стол и се настани до новия си познат, правейки знак на Рубън да остане на мястото си.

— Искаме да закупим около дузина кипариси — започна тя. — Казаха ни, че при вас има много хубави. Аз работя в една фирма за парков дизайн в Делауер.

Добрият й испански накара хората около масата да се отпуснат.

Мъжът, който й подаде ключовете, обясни, че при тях действително могат да се купят хубави кипариси, но в момента разсадникът не работи.

— Защо? — учуди се тя.

Човекът й разказа за инцидента.

— Боже, това е ужасно! — възкликна тя. — Имаше го във вестника, но без да споменават името на разсадника. Надявам се да заловят виновните.

Мъжете поклатиха глави.

— Приятел ли ви беше този Джон Кравиц? — попита тя. — Точно към него ме бяха насочили…

Оказа се, че Кравиц не е бил близък с никого от тях, но те с изумление научили, че е бил замесен в бомбения атентат в столицата.

— Много неприятно — поклати глава Анабел.

След което един от латиноамериканците изрази мнение, че Кравиц е невинен.

— Но нали в дома му са открили материали за направа на бомба? — престорено се учуди тя. — Това е сериозно!

Не стана ясно дали мъжът беше чувал за материалите, но той продължи да твърди, че Кравиц е невинен.

— А вие бяхте ли на работа, когато избиха онези хора?

Всички кимнаха.

— Сигурно е било ужасно! Извадили сте късмет, че не са ликвидирали и вас!

Обясниха й, че са били на полето, далеч от административната сграда. И до последния момент не са подозирали за трагедията.

— Предполагам, че вече сте били разпитани от полицията — подхвърли Анабел.

Мрачните изражения на работниците потвърдиха предположението й.

— Май виновниците ще се измъкнат, а? — изгледа ги поред тя. — Лошо. Много лошо… — Замълча за момент, просто за да види реакцията им.

Един от мъжете се наведе и прошепна нещо в ухото на нейния човек. Той се обърна към нея и каза:

— От полицията не попитаха за баскетболния кош.

— Какъв кош? — небрежно попита Анабел, въпреки че знаеше от Стоун за изчезналия кош.

— Имаше един отвън, зад администрацията. Играехме на него през обедните почивки. Джон също се включваше. Беше доста добър.

— Какво е станало с коша?

Нейният човек се обърна към приятеля си, който отново му прошепна нещо.

— Хей, какво ви става? — все така небрежно подхвърли Анабел.

— Онази вечер Мигел е забелязал нещо.

— Коя вечер?

— Преди убийствата.

— Какво е забелязал?

— Как някой демонтира коша.

— Демонтира коша? Разпознал ли го е?

— Не, но не е бил Джон. Бил е по-дребен от него. И по-стар. После се появил още един, също непознат. Двамата разговаряли.

— Чу ли какво си говорят, Мигел?

— Говореха на някакъв странен език — отвърна Мигел. — Нищо не им се разбираше.

— Опита ли се да поговориш с тях?

— Не. Беше ме страх.

— Разказа ли това на полицията?

— Не, защото не ме попитаха.

— Добре, ясно — кимна Анабел. — Май ще трябва да потърсим нашите кипариси другаде. Благодаря ви.

Върна се на масата при Рубън и накратко му предаде разговора.

— Свалили са баскетболния кош, така ли? — учуди се той. — И са говорили на странен език?

— Който явно не е бил испански.

После те напуснаха бара. Един от клиентите, който седеше до джубокса пред чаша бира, също стана и излезе. Изчака ги да потеглят, скочи в колата си и пое след тях. Включи джиесема си в движение, набра един номер и каза няколко думи в мембраната. На осемстотин метра от бара потегли друг автомобил, който пое в посоката на Анабел и Рубън.