Стоун се втурна в щаб-квартирата на ВОБ като самолет, който набира скорост за излитане. Ашбърн подтичваше след него. Без да си прави труда да почука, той отвори вратата и я затръшна след себе си.
Директорът на ФБР смаяно вдигна глава. Срещу него, от другата страна на заседателната маса, седеше Райли Уийвър.
— Какво става, по дяволите? — попита директорът.
Стоун дори не го погледна. Очите му бяха заковани в лицето на Уийвър.
— Не виждаш ли, че заседаваме? — невъзмутимо отвърна Уийвър.
Стоун заобиколи масата с толкова заплашителен вид, че Уийвър неволно се надигна от мястото си и стисна юмруци, готов да отблъсне атаката.
— Какво става тук, Ашбърн? — излая директорът. — Защо го допускаш да…
— Какво си казал на Фрийдман за мен, Уийвър? — прогърмя Стоун.
— Не съм говорил с нея — бързо отвърна той. — Вече те предупредих, че ако започнеш с глупавите си обвинения…
— Имам предвид времето, преди да разкрия, че тя е в основата на всичко — изсъска Стоун. — Тогава си говорил с нея, нали?
Уийвър бавно се отпусна на стола си. Директорът на ФБР втренчено го погледна. Същото направи и Ашбърн от мястото си до вратата. Уийвър обърна поглед към тях, а после отново се вторачи в Стоун.
— Тя беше един от оперативните ми агенти. Имах всички основания да разговарям с нея.
— Какво й каза за мен? Че съм разкрил комбинацията, нали? Че аз съм човекът, предупредил Сикрет Сървис, и съм причина за провалянето на операцията?
— Но какво толкова съм направил? — гневно реагира Уийвър. — Тогава не знаех, че е предателка. А честно казано, и днес не съм убеден. Доколкото ми е известно, тя е била отвлечена, а може би и ликвидирана.
— Нищо подобно — намеси се Чапман, която току-що беше влязла в заседателната зала. — Тя е предателка, която ни постави капан и отвлече двама приятели на Стоун.
— Какво?! — възкликнаха едновременно Ашбърн и директорът на ФБР.
— Откъде знаете? — любопитно я погледна Уийвър. — Ние претърсихме влака за Маями, но тя не беше в него. Нещо ми нашепва, че вие и двамата сте го знаели. — Той стрелна с поглед директора и многозначително добави: — Това се нарича укриване на информация, Стоун!
— Аз вече не работя за правителството, ако случайно си забравил.
— Това са глупости.
— Не — поклати глава Стоун. — Глупост е, че не си информирал никого за своите разговори с Фрийдман. Готов съм да се обзаложа, че през цялото време си я държал в течение. Ето защо те знаеха какво ще направим още преди да сме го направили. Ти си бил, нали?
— Не ти дължа обяснения за действията си. Нито на теб, нито на някой друг.
— Ще обясня това на моите приятели, когато открием телата им! — кресна Стоун.
— Имаш ли представа къде ги държи? — обади се Ашбърн.
Стоун се успокои и най-сетне измести очи от лицето на Уийвър.
— Не, нямам — въздъхна той.
— Тогава защо си тук? — попита Уийвър. — Може би да поискаш помощта ни?
— Не. Просто исках да разбера кой ме е разкрил пред Фрийдман.
— Не съм го направил нарочно, по дяволите! — викна Уийвър.
Но Стоун вече беше напуснал заседателната зала и стъпките му бързо заглъхваха по коридора.
— Каква става? — попита Ашбърн, обръщайки се към Чапман.
— Той вече ти отговори. Фрийдман е отвлякла приятелите му.
— Сигурни ли сте? — обади се директорът.
— Нали го чухме направо от източника?
Ашбърн се обърна и надникна в коридора.
— Какво е решил да направи?
— А ти как мислиш? — отвърна с въпрос Чапман.
— Не може да действа сам.
— Ние разполагаме с необходимите ресурси — добави директорът.
— Всичко това е добре, но той е Джон Кар и на практика разполага с ресурси, за които дори не подозирате. Никой на този свят няма по-голяма мотивация от него за залавянето на Фрийдман.
— Но вие твърдите, че той няма представа къде ще държат отвлечените, така ли? — попита Ашбърн.
— Ако има, не го е споделил с мен.
— Откъде получихте тази информация?
— Предадоха ни я в Южен Бронкс.
— В Южен Бронкс?! — извика Ашбърн. — Какво сте търсили там, по дяволите?
— Попитайте Шерлок Холмс. Аз съм поела скромната роля на доктор Уотсън.
— Агент Чапман! — предупредително я изгледа директорът.
— Сър — изпревари го тя, — ако знаех нещо, щях да го споделя с вас.
— Защо ли не ви вярвам? — процеди той, докато я оглеждаше внимателно. — Може би защото съвсем ясно си личи къде е насочена вашата лоялност.
— Моята лоялност е насочена към място, отстоящо на пет хиляди километра от тук, сър. Към една много симпатична възрастна дама, един амбициозен премиер и един старец с пърхот в косата и блестящ ум.
— Сигурна ли сте? — изгледа я директорът.
— Повече отвсякога — отвърна Чапман и се обърна към вратата.
— Къде отивате? — спря я гласът на Уийвър.
— Холмс се нуждае от своя Уотсън.
— Това не е ваша битка, агент Чапман — каза директорът.
— Може би. Но оттеглянето ми в момент като този би било проява на много лош вкус.
— Мога да ви задържа — предупреди директорът.
— Можете, но едва ли ще го направите.
След тези думи Чапман напусна залата и забърза по следите на Стоун.