Дяволският квадрат

70

— Нали не мислиш, че стрелецът е все още там? — задъхано попита Чапман, докато влизаха в сградата.

Стоун заповяда на единия полицай да пази отпред, а другия изпрати отзад. После извади значката си и я показа на пазача на сградата, който крачеше към тях.

— По всяка вероятност при вас е проникнал снайперист. Да е влизал някой с подозрителен багаж?

— Не — поклати глава мъжът. — Но аз току-що се връщам от обиколката си. Може би някой се е промъкнал, докато не съм бил тук.

— ФБР всеки момент ще дойде. Имате ли и друг изход?

— Насам. — Мъжът го поведе към една врата в дъното на фоайето. — По този коридор вдясно и ще излезете на товарната рампа. — Той ги изчака да направят няколко крачки и попита: — Искате ли да дойда с вас?

— Не, останете тук. Пред входа има униформен полицай. Повикайте го, ако се наложи.

— Добре. Желая ви успех.

Стоун и Чапман хукнаха по коридора. Но едва изминали седем-осем метра, тя изведнъж се закова на място и го дръпна за ръката.

— Какво? — обърна се той.

— Този охранител…

— Какво за него?

— Нормално ли е да носи ръкавици?

Стоун трепна, после направи рязък завой и се понесе обратно.

Вратата се оказа заключена. Чапман стреля в бравата и й нанесе силен ритник. Фоайето беше пусто. От охранителя нямаше и следа.

Полицаят отвън обясни, че мъжът напуснал сградата и тръгнал по уличката.

— Каза, че сте му наредили да провери отзад и…

Без да го чакат да довърши, двамата хукнаха към ъгъла.

Униформата беше захвърлена край контейнер за смет.

— Авансът му не може да бъде повече от няколко секунди — прошепна Чапман.

— Благодарение на теб — кимна Стоун. — Ако не се беше досетила…

Тя се стрелна напред и го блъсна в гърдите. Той падна миг преди куршумът да издрънчи в стената на контейнера — точно на мястото, където по-рано беше главата му. Чапман се претърколи, прицели се и стреля. Куршумите й откъртиха част от мазилката на ръба на сградата.

Проснат по корем, Стоун насочи оръжието си в същата посока.

— Виждаш ли го? — провикна се той.

— Не, изчезна — отвърна тя.

Очевидно чул изстрелите, иззад ъгъла изскочи униформеният полицай, когото бяха оставили да пази пред входа.

— Лягай долу! — извика Чапман.

Човекът се подчини и запълзя към прикритието на контейнера.

— Подкреплението е тук — докладва той. — Вие добре ли сте?

Стоун се надигна до седнало положение, погледна към Чапман и кимна.

— Да, благодарение на нея.

— Късмет и нищо повече — сви рамене тя.

Тримата се надигнаха и предпазливо тръгнаха към пресечката. Изръмжа автомобилен двигател и те ускориха крачка. Но когато изскочиха иззад ъгъла, улицата беше безлюдна. Никаква кола, никакъв противник. Стоун и Чапман пробягаха още няколко метра, после се обърнаха и бавно тръгнаха обратно.

Видяха полицая, който се беше привел над колегата си. Мъжът лежеше с прерязано гърло между кофи за смет. Безжизнените му очи бяха вперени в небето.

— Имало е и други — прошепна Чапман, докато се навеждаха над трупа. — Няма как онзи тип да е стрелял по нас и същевременно да е свършил тази работа тук.

— Погрижил се е за подкрепление — допълни Стоун.

Полицаят се отпусна на колене до колегата си и захлипа.

— Тези хора са невероятно организирани — промърмори Чапман. — Кои са те, да ги вземат мътните?

Стоун сложи ръка върху рамото на полицая.

— Съжалявам — прошепна той.

Човекът само го погледна, поклати глава и отново се наведе над мъртвия си колега.

Стоун тръгна обратно по уличката. Воят на сирените бързо приближаваше.

Мъртъвците бяха трима: Джордж Сайкс, полицаят и истинският пазач на сградата, когото откриха в някакъв склад с дупка в челото.

Снайперистът беше изчезнал.

Стоун му направи подробно описание, а Ашбърн поиска заповед за национално издирване. Но и двамата не хранеха особени надежди. Бяха на мнение, че убиецът или се е покрил добре, или вече е напуснал страната с някой частен самолет.

Стоун и Чапман бяха на задната седалка на една кола, паркирана пред скромния дом на Джордж Сайкс в Силвър Спрингс, Мериленд. Агент Ашбърн седеше отпред, до друг агент, който шофираше.

— Какво знаем за него? — обади се Стоун.

— Съпругата му е починала преди три години. Децата му са големи и живеят отделно. Цял живот е работил в Службата по поддръжка на обществените паркове. Без никакви проблеми.

— Има шест внучета — добави Стоун, навел глава над досието. — Не е много по-възрастен от мен.

— Финансови проблеми? — обади се Чапман.

— Това беше първото, което проверихме — кимна Ашбърн. — Всичко изглеждаше наред, но като се поразровихме малко, открихме една банкова сметка на негово име. Сто хиляди, преведени съвсем наскоро.

— Значи някой му е платил за участието.

— Но какво по-точно е било? — попита Стоун.

— Поставянето на бомба в корените на дървото — отговори Ашбърн. — Какво щеше да се случи, ако някой беше проявил по-голям интерес към въпросното пресаждане? Сайкс е имал задачата да не позволява на никого да си пъха носа в изкопаната яма.

— Тоест той предава страната си за сто хиляди долара? — Стоун вдигна вежди. — Дядо на шест внучета?

— Виждала съм хора, които го правят и за по-малко — сви рамене Ашбърн. — А шест внучета ядат много.

— Възможно е този превод да е бил само първият транш — предположи Чапман.

— Така е — съгласи се Ашбърн. — Но те са се погрижили да остане единствен. Това е най-сигурната тактика: елиминират екипа си и затрупват тунела. Никакви улики не достигат до нас.

— Онзи снайперист предприе рискован ход, представяйки се за пазач на сградата — каза Стоун. — Ние видяхме лицето му.

— Вече установихме, че е изчезнал. А след шест месеца вероятно ще има ново лице.

— Ясно е, че зад всичко това стоят много пари — каза Чапман.

— Може би държавни финанси? — вдигна вежди Ашбърн.

— На Русия — уточни Чапман.

— Вече съм чувала подобна теория — заяви Ашбърн. — Картелите и правителството работят ръка за ръка, което прави нещата изключително трудни за нас.

Стоун посочи къщата на Сайкс.

— Какво чакаме още? Не ни трябва заповед, защото човекът е застрелян. Спокойно можем да влезем в дома му, защото той беше държавен служител.

— Вярно е — кимна Ашбърн. — Но имайки предвид, че тези хора обичат бомбите, реших да изпратя едно служебно куче преди нас. По тази причина се наложи да евакуираме квартала.

Не след дълго кучето наистина се появи заедно с водача си. Стоун гледаше как двамата методично обикалят двора, а после влизат през задната врата, отворена от един агент на ФБР. Десет минути по-късно претърсването приключи и те получиха зелена светлина.

Огледът свърши бързо, но резултатите бяха повече от скромни.

— Ще изпратим екип криминалисти за по-пълно изследване — заяви по обратния път Ашбърн. — Но лично аз се съмнявам, че ще открият кой знае какво.

— Все пак трябва да го направят — отбеляза Стоун.

— Разбира се — съгласи се агентката.

— Уведомени ли са близките? — попита Чапман.

— В момента ги уведомяват. Оттам също може да изскочи нещо.

— Искате да кажете, че той може би е споделил с някой член на семейството си?

— Да, ако имаме късмет.

— Лично аз не се чувствам чак такъв късметлия — възрази Стоун.

Ашбърн ги свали при колата им и изчезна. Чапман седна зад волана.

— За какво мислиш? — попита тя Стоун, който беше потънал в дълбоко мълчание.

— Питам се още колко кръв ще се пролее, преди да хванат за яката Тюркекул и да го накарат да говори.

— Мислиш, че той е виновен, така ли?

— Не разполагам с достатъчно информация за категорично заключение.

— Каква е алтернативата?

— Все още не знам.

— Кой според теб ще бъде следващата жертва?

— Ако Тюркекул е виновен ли?

— И аз си помислих същото — кимна Чапман. — Знам, че ти е приятелка, но…

— Аделфия няма нищо общо! — отсече Стоун.

— Сигурен ли си? Сам призна, че за известно време ти се е изгубила от погледа…

Стоун я изгледа продължително, после сложи ръка на рамото й.

— Какво ще кажеш, ако нарушим някои правила?

— Преди да се запозная с теб, не бях склонна на подобни неща. Но сега имам чувството, че ставам все по-добра в тази посока. Значи тръгваме по следата Тюркекул?

— Не — поклати глава Стоун.

— Какво тогава?

— Противникът продължава да ни вода за носа. Очаква да направим ляв завой, от което следва, че трябва да завием надясно.