Дяволският квадрат

8

Колата спря пред входа на гробището „Маунт Цион“, въпреки че Стоун не беше казал къде иска да го оставят. Умишлено не го попитаха, разбира се. Сякаш за да го предупредят, че знаят къде живее и могат да го пипнат когато пожелаят.

Той мина през портала от ковано желязо и тръгна към къщичката на пазача, която обитаваше. Обстановката беше спартанска, с мебели, купени на старо, и напълно отговаряше на характера му и на скромните му финансови възможности. В единственото помещение беше обособена миниатюрна кухничка. Една от стените беше заета от високи рафтове, натъпкани с книги на различни езици, предимно езотерика. Старото бюро с издраскан плот Стоун беше наследил заедно с къщичката. Пред опушената камина от червени тухли бяха наредени няколко паянтови стола, а зад прокъсаната завеса насреща имаше войнишко легло. Това, заедно с малката баня, довършваше цялото обзавеждане.

Той изпи три таблетки адвил, седна зад бюрото и разтърка слепоочията си. Нямаше представа дали пътуването му за Мексико все още е на дневен ред, или нещата са се променили. Но по всичко личеше, че засега ще трябва да стои и да чака, докато момчетата в тъмни костюми отново почукат на вратата му. Вдигна четири пръста пред очите си и каза:

— Четирима.

Или по-скоро трима, тъй като от видеото ставаше ясно, че дебелакът в анцуга вече не е между живите. Но не се знаеше кой е той и защо се е озовал в парка. Затова четвъртият пръст остана вдигнат.

— Дали този нещастник е попаднал на неподходящото място в неподходящо време, или е бил от атентаторите? — запита се на глас Стоун. — Къде изчезнаха жената и мъжът в костюма? Те имат ли нещо общо с инцидента?

Оставаше и младежът с гангстерски вид, който със сигурност беше ченге. Иначе нямаше как да се разхожда въоръжен в парка. Вероятно бе носил значка и разрешително за оръжие. Угасването на екрана в НРЦ беше доказателство, че е прав. Райли Уийвър се държеше с хората по същия отвратителен начин, както Картър Грей.

Най-много го безпокоеше изчезването на жената и на мъжа в костюма секунди преди началото на стрелбата. Случайност ли беше това? И извадили ли бяха късмета, който не споходи дебелака в анцуга?

Стоун затвори очи и се опита да извика в съзнанието си картината от снощи. Слепоочията му продължаваха да пулсират, а главата още го болеше от съприкосновението си с острия резец. Но образите бавно оживяха. Заедно със звуците.

— МР-5 или ТЕС-9 — каза на глас той.

Възможностите бяха много. Включени на автоматична стрелба. Може би с пълнители за петдесет или повече патрона вместо с обичайните за трийсет. И колко изстрела бяха произведени? Той, разбира се, не беше в състояние да ги преброи, но продължителността на стрелбата беше достатъчна за приблизителна оценка. Нормален пълнител от трийсет патрона би се изпразнил за две-три секунди. Но стрелбата продължи три-четири пъти по-дълго — някъде между дванайсет и петнайсет секунди. Приблизително сто патрона при положение, че бе стреляно с едно оръжие. При повече от едно, патроните трябва да бяха няколко пъти по сто. Сериозна огнева мощ. ФБР несъмнено ще стигне до приблизителна бройка, тъй като повечето от куршумите се биха забили в земята. Но това не даваше отговор на друг, далеч по-важен въпрос. Как е било възможно някой да проведе тази масирана атака толкова близо до Белия дом?

Стоун стана и отиде до прозореца. Извика в съзнанието си топографията на района около парка. На Ейч Стрийт в северозападна посока се намираше Търговската камара на САЩ, а до нея — достолепният хотел „Хей-Адамс“. На североизток беше църквата „Сейнт Джон“. Останалата част от района се заемаше предимно от държавни учреждения и офиси. Спомни си, че на покрива на „Хей-Адамс“ има ресторант-градина. Хотелът беше доста по-висок от църквата. Височината имаше значение, тъй като обясняваше траекторията на изстреляните куршуми.

Премина към следващия въпрос. Защо ме отведоха в НРЦ? Единствено заради наблюденията ми? На мястото имаше и други хора, които биха им предложили горе-долу същото. Трябва да има друга причина. Плаване с попътен вятър?

Стоун погледна през прозореца точно когато пред портала спря черен автомобил. Огледа хората, които слязоха от него. ФБР, помисли си той. Федералните агенти си личаха по скъпите костюми. Едва ли са тук, за да ме откарат до самолета за Русия, помисли си Стоун. Президентът никога не би осведомил ФБР за подобно нещо. Юридическите спънки ставаха прекалено много, защото Бюрото следваше стриктно закона. А неговият директор имаше право да каже „не“ на президента. Следователно уравнението отново е претърпяло промяна.

Този път може би в моя полза.

Четиримата се приближиха и той се увери, че наблюденията му са точни. Единият от агентите носеше пръстена на Академията на ФБР. Сред тях имаше и една жена, която по негово мнение не беше агент. Огледа я внимателно. От външността и походката й заключи, че е англичанка. Най-вероятно беше от МИ6, експерт в областта на външното разузнаване, сигурността и специалните разследвания.

Появата й беше логична, особено ако мишената бе британският премиер. Тя или пътуваше с него, или беше местен резидент, или беше хванала полета от Лондон в два следобед, който благодарение на часовата разлика кацаше тук горе-долу по същото време. Предвид създалите се обстоятелства Стоун заключи, че последното му предположение е най-близо до истината.

Беше му напълно ясно защо тези хора са тук. Куршумите са едно, но бомбата — съвсем друго. Тя е била предназначена да взриви някого, но едва ли онзи дебелак в анцуг, решил да смъкне някой и друг килограм.

Истината винаги звучи иронично, каза си той, докато гледаше хората, които крачеха към къщичката.