Дяволският квадрат

5

— Оливър?

Миризмата на дезинфектанти и латекс го блъсна в ноздрите. Намираше се в болница. Това беше далеч по-добър вариант от моргата.

Клепачите му потрепнаха, очите му се взряха в лицето й.

— Анабел?

Анабел Конрой, неофициален член на клуб „Кемъл“ и ненадминат майстор на измамите, стискаше ръката му. Беше висока и стройна, с дълга червеникава коса.

— Крайно време е да спреш да се навърташ около взривни устройства.

Изрече тези думи с игрив тон, но изражението й беше сериозно. Свободната й ръка отметна кичур коса, което даде възможност на Стоун да забележи зачервените й очи. Анабел рядко плачеше, но явно беше проляла сълзи за него.

Той докосна бинтованата си глава.

— Не е пукната, нали?

— Не. Имаш само леко сътресение.

Очите му обиколиха стаята, която се оказа доста претъпкана. От другата страна на леглото стърчеше грамадният Рубън Роудс с физика на защитник от НФЛ, до който едва се виждаше дребничкият библиотекар Кейлъб Шоу.

Високият агент на Сикрет Сървис Алекс Форд стоеше вдясно от Анабел със загрижено изражение. Зад тях надничаше Хари Фин.

— Когато чух за експлозията в парка, веднага усетих, че имаш нещо общо — обади се Фин.

Стоун бавно седна в леглото.

— Всъщност какво се случи?

— Още не е ясно — отговори Алекс Форд. — Преди взривяването на бомбата е имало и стрелба.

— Кой още е пострадал? Британският премиер?

— Не. Успял е да влезе в Блеър Хаус преди експлозията.

— Слава богу, че никой не е ранен, защото стрелбата беше доста интензивна.

— Това си е направо чудо.

— Някакви теории? — изгледа го Стоун.

— Още не. Паркът е унищожен почти напълно. Запечатан е отвсякъде.

— Премиерът, нали?

— По предварителни сведения именно той е бил мишената — кимна агентът.

— Опитът е бил несполучлив — добави Рубън. — Стрелбата и експлозията се случват в парка, където той изобщо не е стъпил.

Стоун не сваляше очи от лицето на Алекс.

— Някакви възражения срещу това мнение? — бавно попита той. Всяка изречена дума усилваше болката в главата му. Преди трийсет години със сигурност вече щеше да е забравил контузията.

— Още е рано, както вече ти казах — поклати глава агентът. — Но трябва да призная, че денят на министър-председателя не е бил от най-добрите.

— Какво имаш предвид?

— Изкълчил си е глезена. Едва е ходел.

— Информацията ти е от първа ръка, така ли?

— Спънал се е на някакво вътрешно стълбище в Белия дом, непосредствено преди официалната вечеря. За късмет не се е стигнало до конфузно положение, защото телевизионните камери не са били допуснати в тази част на сградата.

— А ти какво си търсил снощи в парка? — попита подозрително Анабел. — Мислех, че все още си в Дивайн при Аби.

Едва сега Стоун извърна глава към прозореца и си даде сметка, че навън е утро.

— Върнах се — простичко отвърна той. — А Аби остана.

— Ооо! — На лицето на Анабел се изписа видимо облекчение.

Стоун отново се обърна към Алекс.

— Освен мен в парка имаше още четирима души. Какво се е случило с тях?

Алекс огледа стаята, прокашля се и тихо промълви:

— Не е ясно.

— Не е ясно? В смисъл, че не знаеш или че не можеш да ни кажеш? — попита Стоун.

Анабел рязко се завъртя към агента.

— Оливър за малко не загина, Алекс!

Алекс въздъхна. Никога не успяваше да постигне баланс между служебните си задължения и постоянния глад на клуб „Кемъл“ за класифицирана информация.

— В момента преглеждат записите от охранителните камери и разпитват очевидците — обясни той. — Опитват се да сглобят картината.

— А онези четиримата? — тихо настоя Стоун.

— Четирима ли бяха?

— Трима мъже и една жена.

— Не знам нищо за тях — поклати глава Алекс.

— Къде всъщност избухна бомбата? — попита Стоун. — Аз така и не успях да разбера.

— Приблизително в центъра. Близо до статуята на Джаксън, или по-скоро до онова, което е останало от нея. Парчетата са пръснати из целия парк.

— Значи пораженията са големи?

— Да, засегната е цялата площ, но най-големите щети са в радиус от петнайсет метра около паметника. Там е като бойно поле. Не знам каква е била бомбата, но е изровила доста голям кратер.

Когато стрелбата започна, наблизо имаше един мъж с наднормено тегло в анцуг — отбеляза Стоун и сбърчи чело в опит да си спомни детайлите. — Видях го да бяга презглава от куршумите, а после изведнъж изчезна. Според мен се е оказал точно в епицентъра на взрива.

Всички погледи се насочиха към агент Форд, който се чувстваше някак неловко.

— Алекс? — изгледа го многозначително Анабел и сбърчи вежди.

— Ами, изглежда, е паднал в дупката, изкопана за някакво ново дърво — предположи той. — Точно там е избухнала и бомбата. Но още нямаме категорично потвърждение.

— Знаем ли кой е този човек? — попита Кейлъб.

— Още не.

— А видът на бомбата?

— Неизвестен.

— Източниците на стрелбата?

— Не знам нищо за тях.

— Аз се блъснах в нещо и паднах — каза Стоун. — А някакъв човек ме наблюдаваше.

— Възможно е — каза предпазливо Алекс.

— Сестрата спомена, че са извадили зъб, забит в главата ти, Оливър — съобщи Анабел.

— Зъб ли? — учуди се Стоун. — Значи в момента на експлозията съм се блъснал в човек?

— Така изглежда — кимна Анабел. — Което означава, че този човек е изгубил един от резците си.

— Успя ли да видиш нещо от записите на охранителните камери, Алекс? — попита Стоун.

— Не. Не участвам в разследването и затова нямам отговор на много въпроси. И аз, и другите момчета от президентската охрана сме на топа на устата.

— Сикрет Сървис ще го отнесе, а? — подхвърли Рубън.

— Нещата са сериозни — мрачно кимна Форд.

— Учуден съм, че паркът не беше отцепен — обади се Стоун. — Официална вечеря, британският премиер в Блеър Хаус и въпреки това… Във вестниците пишеше за вечерята, но никъде не се споменаваше, че премиерът ще отседне в Блеър Хаус, а не както обикновено в британското посолство.

— Промяна на плановете в последния момент. Президентът и премиерът бяха планирали работна среща рано на другия ден и затова беше решено да се използва ВИП резиденцията. От логистична гледна точка така беше най-лесно. — Алекс замълча за миг, после добави: — Но това не беше публично обявено… Ти как разбра, че гостът ще отседне именно в Блеър Хаус?

— Лесно — отвърна Стоун.

— Но как?

— На влизане в парка минах покрай кортежа. Начело беше само един моторизиран полицай. Това означаваше кратко пътуване, което не се нуждае от засилена охрана в трафика. Шефката на вашингтонската полиция никога не би проявила ненужна разточителност. А Блеър Хаус беше отцепена с всички налични сили — доказателство за присъствието на високопоставен гост.

— Защо отиде в парка точно по това време? — попита Анабел.

— По сантиментални причини — небрежно отвърна той и отново се обърна към Алекс. — Как стана така, че имаше толкова много пропуски в охраната?

— Нямаше пропуски — сбърчи вежди агентът. — А паркът е обществено място.

— Не и когато става въпрос за сигурността — поклати глава Стоун. — Изпитвал съм го на гърба си.

— Изпълнявам заповеди и това е всичко, Оливър.

— Добре, ясно. — Стоун огледа приятелите си. — Мога ли да си тръгна?

— Да, но с нас — обади се един глас до вратата.

Посетителите дружно се обърнаха към двамата цивилни, които се бяха появили на прага. Единият наближаваше петдесет, набит, с широки рамене и характерната издутина под сакото. Другият беше на около трийсет, някъде около метър и осемдесет, с къса прическа на морски пехотинец. Също въоръжен.

— Веднага — добави по-възрастният.