Дяволският квадрат

60

На следващата сутрин Чапман се събуди с натежала глава, обърна се на една страна и тупна на пода.

— Мамка му!

Тя вдигна очи и видя Стоун на крачка от себе си с две чаши кафе в ръцете.

— Добро утро — любезно поздрави той.

Тя седна на леглото и пое кафето. Отпи една глътка, разтри удареното място и се намръщи.

— Главата ми ще се пръсне!

— Четири мохито, две водки с тоник и чаша вино — отбеляза Стоун. — Изненадан съм, че все още имаш глава.

— Казах ти, че издържам на пиене.

— Иди да вземеш един душ, а после ще помислим за закуска.

— Прекрасно! Умирам от глад. Знам едно хубаво кафене наблизо.

— Аз знам по-добро.

— Дай ми десет минути.

След половин час стояха на опашка пред фургон за закуски в центъра на Вашингтон, на няколко крачки от Капитолия. Пред тях се бяха наредили строителни работници. Когато им дойде редът, двамата си взеха сандвичи с пържено яйце и ги поставиха на капака на колата си.

— Много е вкусно! — каза Чапман с пълна уста.

— Пържат яйцата в мас и никога не мият тигана — обясни авторитетно Стоун.

След като заситиха глада си, скочиха в колата на Чапман и потеглиха.

— Накъде?

— Към парка.

— Дяволският квадрат? Май заслужава името си.

— Как ли се чувства шефът на НРЦ тази сутрин?

— Вероятно не много добре, ако съдим по снощните събития — каза Чапман и пръстите й забарабаниха по волана. — Виж, знам какво направи снощи — блокира евентуалната реакция на Уийвър срещу мен заради признанието за другата ми мисия. Направи го много добре.

— Отдавна съм в този бизнес и знам как се вършат нещата. Целта ми беше да го накарам да се оттегли. Но тъй като той разполага с много по-големи ресурси, в същото време се нуждая от помощта му.

— Колко възнамеряваш да споделиш с него? Имам предвид заключенията, до които си стигнал.

— Много. Пак повтарям: той разполага с ресурси, за които аз само мога да мечтая. Имаме и обща цел — да предотвратим онова, което се подготвя.

— Наистина ли мислиш, че то е в процес на планиране?

— Според мен вече е отвъд този процес и се намира във фазата на изпълнение.

— Руснаците са доста сериозен противник, не мислиш ли?

— Да, такива са.

— Имала съм вземане-даване с тях. Могат да бъдат изключително жестоки.

Стоун замълча.

— Според досието ти някога си бил в Русия.

— Така е.

— По време на Студената война?

— Да.

— И как беше?

— Да не ровим в миналото.

— Успешна ли беше мисията ти?

— След като съм се върнал жив, значи е била успешна.

Двайсет минути по-късно бяха в сградата, от която се беше стреляло. Стоун влезе в една стая и отвори прозореца.

— Какво търсим? — попита Чапман. — От тук може да се стреля директно към парка, но ние вече го знаем.

— Според мен има и още нещо.

— Какво?

— Ако знаех, нямаше да надничам през този прозорец.

Загледа се отвъд парка, на юг от Белия дом. В главата му се въртеше нещо важно, но той все още не можеше да го формулира. Беше сигурен, че е било пред очите му. Цяла сутрин си напрягаше мозъка, но ефектът беше обратен — подробностите избледняваха все повече.

Чапман се облегна на рамката и впери очи в него.

— Като гледам как се напъваш, направо ще ми се пръсне главата — подхвърли тя.

— Да вървим! — внезапно рече той. — Искам да проверя нещо на дъската за съобщения в Университета на Джорджтаун.

— Да не би да си в социална мрежа с тамошните студенти?

— Не с тях. Надеждите ми са свързани с малко по-възрастна особа.