Дяволският квадрат

87

Само след две минути Стоун и Чапман вече пътуваха към центъра на града в лимузина с правителствени номера. Скоро спряха пред сградата на Оперативното бюро на ФБР и ги поведоха към една от малките заседателни зали. Стоун не се изненада, че завари там директора на ФБР и агент Ашбърн. Не трепна дори когато видя агент Гарчик и командира на Отряда за борба с тероризма. Но когато в залата влезе Райли Уийвър и зае мястото до директора на ФБР, в очите му се появи леко смайване.

— Вече предадох рапорта си на агент Ашбърн — обяви с равен глас Стоун.

— Разбрах, че с агент Форд сте били приятели — започна директорът, очевидно усетил враждебния му тон.

— Той е един от най-добрите ми приятели — натъртено отвърна Стоун.

— Обяснете ни по-подробно, агент Стоун — намеси се Ашбърн.

— Вече не съм агент — отвърна той и стрелна с поглед Уийвър. — Правомощията ми бяха отнети.

Директорът на ФБР се прокашля смутено.

— Това ще го обсъдим по-късно — заяви той. — В момента трябва да уточним къде се намираме.

Стоун не си направи труда да отговори. Просто седеше и фиксираше Уийвър, който се размърда от неудобство и погледна към вратата, сякаш обзет от желание да побегне.

— Добре, нека започна аз — наруши неловкото мълчание Чапман. — Ако пропусна нещо, агент Стоун ще ме поправи.

През следващите двайсет минути тя им разказа всичко, което се беше случило — от момента, в който Стоун се беше досетил за предстоящия бомбен атентат, до посещението им в дома на Кармен Ескеланте и отчаяните му опити да предупреди Алекс Форд.

— Отлична работа, Стоун — обади се директорът на ФБР, а Ашбърн кимна в знак на съгласие. — Проявили сте изключителен усет и прозрение, благодарение на които страната ни не е в траур. Вие спасихте живота на президента.

— Трябва да благодарите не на мен, а на Алекс Форд.

— Наясно сме с това — обади се Уийвър.

— Много добре — хладно го изгледа Стоун. — Радвам се, че сме единодушни по този въпрос.

Когато разговорът се завъртя около използването на наноботи за промяна на молекулярния състав на излъчваната от експлозивите миризма, командирът на Отряда за борба с тероризма и агент Гарчик силно пребледняха.

— Ако това е вярно, то променя всичко — задавено каза Гарчик. — Абсолютно всичко!

Командирът му само кимна.

— Досега се осланяхме стопроцентово на служебните кучета — добави Гарчик.

Уийвър се втренчи в директора на ФБР.

— Сигурни ли сме, че става въпрос именно за това?

— По време на днешната церемония Кармен Ескаланте мина покрай две служебни кучета, които не реагираха — отвърна агент Ашбърн.

— А ние за пореден път прегледахме видеозаписите от парка — добави командирът на антитерористите. — Падиля премина на трийсет сантиметра от служебното куче, но реакция нямаше. Очевидно наночастиците са свършили добра работа.

Директорът на ФБР отново се прокашля.

— Разбира се, този проблем трябва да бъде разрешен, и то бързо — каза той. — Но в момента най-важното е да разкрием самоличността на извършителите.

— Разговаряхте ли Кармен Ескаланте? — попита Чапман.

— По-скоро я подложихме на разпит, и то доста тежък — отвърна Ашбърн. — По всичко личи, че е била обикновено муле, освен ако не е велика актриса. Не знаеше абсолютно нищо за бомбата в патериците си.

— Патериците са били перфектното скривалище — добави директорът. — Метални, които неизбежно задействат магнитометъра. И по очевидни причини ние не ги сканирахме с рентген.

— Но дори Ескаланте да е невинна, Падиля е бил част от заговора — възрази Чапман. — Не мога да повярвам, че някой ще се появи в парка е бомба на кръста, ще мине на сантиметри от кучето, за да провери дали то ще подуши нещо, а после ще скочи в ямата, за да се предпази от автоматичната стрелба. Няма как да не е знаел, че ще умре.

— Ние го проверихме много внимателно — отвърна Ашбърн. — Оказа се, че автобусната катастрофа, при която са загинали родителите на Кармен, а самата тя е била осакатена, е била предварително подготвен саботаж, което насочи вниманието ни към бащата на Кармен, който вероятно е работил за някой от мексиканските наркокартели и е решил да скъса с тях. Разбира се, това не им е харесало и те са повредили спирачките на автобуса. Без да ги е грижа, че ще избият сто невинни човека.

— Това обяснява и ролята на латиноамериканците в Пенсилвания — добави директорът на ФБР. — Не е имало никакви руснаци, както се опитаха да ни внушат. Най-вероятно отново сме си имали работа с мексиканските наркокартели. Или по-точно е Карлос Монтоя, който иска да възстанови господството си.

— Като ликвидира с един удар президентите на САЩ и Мексико — отбеляза Ашбърн и погледна началника си. — И вас също, сър.

— Има логика — кимна директорът. — Ние мислехме, че Монтоя е изхвърлен от бизнеса и дори е мъртъв. Но той явно е успял да ни заблуди и да организира операцията си така, че ние да обвиним руснаците. Надявал се е, че в неизбежния властови вакум, който ще последва, неговите картели ще възвърнат господството си.

— Значи цялата схема с участието на Фаут Тюркекул е била измама? — вдигна вежди Ашбърн. — Той не е бил предател?

— Вероятно не — каза Чапман. — По-скоро са го пожертвали.

— Ами разсадникът, Джон Кравиц и Джордж Сайкс? — попита директорът на ФБР.

— Също невинни и пожертвани — отвърна Чапман. — За повече достоверност на фалшивата следа към руснаците. За разлика от тях Джуди Донахю е била замесена. Платили са й, а после са я ликвидирали.

— Мисля си за тази технология с наноботите — притеснено въздъхна Гарчик. — Нима картелите разполагат с толкова ресурси, че да я внедрят?

— Говорих за това с колегата си от Агенцията за борба с наркотиците — отвърна Ашбърн. — Той ми изнесе цяла лекция за сегашното състояние на наркобизнеса. Мексиканците наистина са изтласкани от руската наркомафия, но продължават да имат приходи от милиарди долари, което им позволява да ползват услугите на някои от най-добрите учени в света. Плащат им щедро или просто ги принуждават да работят за тях. И тук не говорим само за взривни устройства. Моят приятел от АБН твърди, че след като са успели да променят миризмата на бомбите, значи могат да направят същото и с миризмата на дрогата и лесно ще пробият цялата ни защитна линия. Това променя всичко, включително правилата на играта. Скоро ще се окаже, че ние, Граничната полиция и АБН, сме абсолютно безпомощни.

— А защо не научихме всичко това по-рано? — обади се за пръв път Райли Уийвър. — И най-вече факта, че бащата на Ескаланте е работил за наркокартелите?

— Падиля остана встрани от нашето внимание — призна Ашбърн. — Поне в началото. Смятахме го за жертва, а не за съучастник и не се разровихме по-дълбоко. Но дори и в момента имаме някои резерви относно достоверността на информацията от Мексико. Не разполагаме с неопровержими доказателства и няма как да докажем, че зад всичко това стои Монтоя. Поне засега.

— Но ако те са убили родителите на Кармен, каква е ролята на Падиля? — попита Чапман. — И той ли е работил за картелите?

— Според оскъдната информация за него едва ли — отвърна Ашбърн. — Проучихме го, но не открихме нищо.

— Може би е избягал тук, за да измъкне Кармен, но картелите са ги надушили — предположи директорът.

— И са го принудили да работи за тях, заплашвайки да я убият — добави Ашбърн. — Възможно е изобщо да не е знаел, че носи бомба. Стрелбата започва и някой му нарежда да бяга към ямата. За мен най-умният им ход е начинът, по който използват убийството на Том Грос и Падиля, отгатвайки, че за тях ще бъде организирана тържествена погребална церемония.

— Създават събитието, по време на което искат да нанесат удара — каза Чапман и погледна към Стоун. — Той обаче успя да отгатне ходовете им.

— Всичко това е много интересно — промълви Райли Уийвър и леко удари с длан по масата. — Но ние все още не знаем как е била задействана бомбата и кой им е помагал на място. Приемам, че не са били руснаците. Допускам, че всичко е дело на Монтоя и мексиканците, но те са имали свой човек между нас и това е факт. Изключено е да постигнат всичко това без помощта на предател. Въпросът е кой е той, след като не е бил Тюркекул?

Стоун най-сетне се раздвижи и хвърли кос поглед към Уийвър.

— Не мислите ли, че отговорът е очевиден, господин директор? — тихо попита той.

Лицето на Уийвър започна да се налива с кръв под настойчивия му поглед.

— По-добре не се опитвай да ме обвиняваш в…

— Когато отговорът е очевиден, аз просто го приемам — прекъсна го Стоун.

— Какво искате да кажете? — внимателно го погледна директорът на ФБР.

— Искам да кажа, че насочвам вниманието си към единствения оцелял.

Всички присъстващи го гледаха с любопитство, но мълчаха.

— Човекът има предвид Мариса Фрийдман, хора — не издържа Чапман.

В залата настъпи гробна тишина. Най-шокирани бяха директорът на ФБР и Ашбърн.

Райли Уийвър пребледня и викна:

— Това вече е прекалено!

— Забравихте ли административната сграда, откъдето стреляха снайперистите? — продължи Чапман. — Веднага след като ние със Стоун установихме това, те направиха опит да ни ликвидират. Бяха пуснали достатъчно уловки, за да ни насочат по руската следа, но тази сграда не беше сред тях. На практика тя беше единственото нещо, което те не искаха да разберем. Защо? Защото един човек е знаел за нея. И е имал достъп там. Тоест вътрешен човек.

— Твой човек, директоре — изръмжа Стоун и насочи пръст в лицето на Уийвър. — Някой като Фрийдман.

Уийвър понечи да каже нещо, но после замълча и хвърли заплашителен поглед към Стоун, който продължи:

— Именно Фрийдман беше в парка въпросната вечер. И вероятно е детонирала бомбата с помощта на мобилния си телефон. От източния край, на безопасно разстояние от стрелците. Вероятно пак тя е подмамила Тюркекул, изпращайки го на магистралата, за да бъде застрелян. Прави го в момент, в който се преструва, че работи с нас за неговото изобличаване. Ако си спомняте, именно Фрийдман направи първите разкрития за Тюркекул, които насочиха подозренията към него. А веднага след смъртта му беше изхвърлена от разузнаването. Което й дава отлична възможност да не отговаря на повече въпроси. Мисля, че Мариса Фрийдман изигра всички ни, и то безупречно.

— Нямаш доказателства! — мрачно отсече Уийвър.

— Напоследък да сте имали контакти с Фрийдман? — попита Ашбърн.

Всички впериха очи в шефа на НРЦ.

— Не съм имал никакви причини да го правя!

— Бих казал, че вече имате една — хладно подхвърли директорът на ФБР.

Уийвър бавно измъкна телефона си и започна да търси номера с дебелия си показалец. Изтекоха десет секунди, после още десет. В крайна сметка той й остави съобщение да му се обади и изключи телефона.

— Не отговаря — обяви с видимо облекчение той. — Това не доказва нищо.

— Какво мислите, че прави в момента, ако случайно се окажа прав? — попита Стоун.

— Бяга като луда — отвърна Чапман.

— Ако си прав — промърмори Уийвър. — Има едно голямо ако.

— Трябва да открием Фрийдман — обърна се към Ашбърн директорът на ФБР. — Веднага!

— Слушам, сър. — Агентката взе телефона си и напусна залата.

— Не можем да приемем безусловно предположенията на този човек! — възрази с твърд глас Уийвър. — Фрийдман беше един от най-добрите оперативни агенти, с които съм работил.

— Според мен най-добрата — натъртено добави Стоун. — Проблемът е там, че вече не работи за нас.

— Ако си прав, значи отдавна я няма — контрира Уийвър. — Човек с нейните качества е планирал бягството си до последния детайл.

— Може би все пак е пропуснала нещо — обърна се да го погледне Стоун.

— Наистина ли? — злобно се облещи насреща му Уийвър. — И какво е то?

— Че президентът оцеля. Което означава, че тя се е провалила. Силно се съмнявам, че работодателят й е останал доволен от този факт. Същевременно този факт ни дава шанс да стигнем до нея.