Дяволският квадрат

59

Трите автомобила навлязоха в безлюдния паркинг и спряха един до друг. Минаваше полунощ. Обикновените жители на Вашингтон отдавна спяха, защото ги чакаше поредният работен ден. Първи изскочиха мъжете от охраната, които направиха бърза, но обстойна проверка на тънещата в мрак асфалтирана площадка. Райли Уийвър се появи едва след като му дадоха знак, че всичко е наред. Беше в костюм, сякаш отиваше на телевизионно интервю или на международна конференция по въпросите на тероризма, а не на среща с бивш професионален убиец.

— Стоун? — подвикна той.

Разнесе се телефонен звън и всички посегнаха към джиесемите си.

— Сър — обади се един от охранителите и вдигна включения апарат от парапета, където го беше оставил Стоун.

Уийвър го дръпна от ръката му.

— Ало?

— Здравейте, господин директор — рече Стоун. — Какво мога да направя за вас?

Гласът му озвучи площадката. Уийвър направи опит да изключи високоговорителя, но не успя.

— Какво правиш, по дяволите? — гневно извика той. — Не мога да изключа проклетото нещо!

— Искам всички да чуят този разговор — спокойно поясни Стоун. — И тъй, с какво мога да ви помогна?

— Като за начало не е зле да се появиш! — троснато отвърна Уийвър и се огледа нервно.

— Защо? Нали искахте само да поговорим?

— Исках да се срещнем в моя кабинет! — отсече Уийвър.

— Аз пък предпочетох това място.

— Защо?

— Защото при вас ме побиват тръпки. Никога не съм сигурен дали ще изляза.

— Какво ти става? Ти си федерален служител.

— В агенция, която няма нищо общо с вашата.

— От какво се страхуваш?

— Пак се появявате с Отряда за бързо реагиране. Носите кевлар. Вие от какво се страхувате?

Уийвър се завъртя на 360 градуса, опитвайки се да определи посоката, от която идва гласът.

— Не си правете труда, директоре. Разполагам с далекоглед.

— Не ми харесва, че ме виждаш, а аз теб — не!

— На мен пък ми харесва. Нали сме в един отбор, както казаха пратениците ви?

— Което повдига въпроса защо трябва да се срещаме по този глупав начин — излая Уийвър.

— Зависи какво искате.

— Тази вечер говори ли с агент Чапман?

— Знаете, че съм говорил. Иначе нямаше да сте тук.

— Какво ти каза тя?

— Много неща. Бъдете по-конкретен.

— За нашата уговорка.

— Между вас и нея?

— Не се прави на глупак, Стоун!

— Ти си бил морски пехотинец, Уийвър.

— И още съм. Никога не съм напускал корпуса, независимо от униформата, която нося.

— Надявах се да ми отговориш именно така. А на кого разчиташ в боя?

— На пехотинеца до мен.

— Правилно. А някога премълчавал ли си пред него нещата, които виждаш по време на боя?

Уийвър не отговори. Плъзна поглед по охраната. Момчетата го гледаха очаквателно.

— Това не е бой, Стоун. И ти прекрасно го знаеш, защото си се сражавал.

— На мен ужасно ми прилича на бойно поле.

— Значи Чапман те е информирала, така ли?

— Между партньорите не бива да има тайни. Ако имаш проблем, значи проблемът ти съм аз, а не тя.

— Тя може да си навлече големи неприятности.

— Може, но няма да си ги навлече.

— Откъде знаеш?

— Натисни два пъти бутона за високоговорителя, Уийвър.

— Какво?

— Просто го направи.

Уийвър се подчини и функцията изчезна. Той механично вдигна телефона към ухото си.

— Какви игри играеш, по дяволите?

— Наноботите.

Директорът видимо трепна.

— Не откликна на молбата да ми доставиш списък с предстоящите събития в парка „Лафайет“ и аз бях принуден да го потърся по друг начин. Оказа се, че са били планирани доста събития, които биха оправдали поставянето на бомбата, но нещо ми нашепва, че отговорът изобщо не е там.

— Къде е тогава?

— Знаеш за приключението на моите приятели в Пенсилвания, нали? Включително за екзекуцията на латиноамериканците.

— Естествено.

— Твърде много усилия за прикриване на подобно престъпление. Особено предвид факта, че стрелбата е била осъществена от административната сграда зад хотел „Хей-Адамс“, където може да проникне само човек с извънредни пълномощия. Тоест предател с главно „П“.

— Проверихме тази версия, но не открихме нищо особено.

— Добре. Сега остава да ми кажеш, че достъпът е бил осъществен с открадната или фалшифицирана карта на човек, който в същото време се е намирал на другия край на света.

— Фалшифицирана — каза Уийвър. — Притежателят й е бил в Токио.

— Командирован от Държавния департамент?

— За бога, Стоун! — извика Уийвър. — Да не би да си ясновидец?

— Не съм. Но хората в Държавния департамент са прословути с небрежността си по отношение на сигурността. Половината от мисиите ми преди трийсет години бяха предизвикани от техни пропуски. Виждам, че не са се променили.

— Имаш ли представа кой може да е къртицата?

— Още не. Много трябва да ровя, за да стигна до нея. Особено ако непрекъснато се озъртам за твоите хора…

— Вече разбирам защо началниците ти в армията са имали проблем с теб — каза Уийвър. — Не работиш добре в екип.

— Напротив, много добре работя в екип. Проблемът ми е, когато началниците говорят едно, а вършат друго. Виждам, че и това не се е променило.

— А как постъпваш в тези случаи? Може би ги ликвидираш?

Седнал зад прозореца на една пустееща постройка в дъното на паркинга, Стоун се втренчи в директора на НРЦ.

Ето го и отговора на следващия въпрос, помисли си той. Уийвър знае, че съм убил Грей и Симпсън.

— Миналото си е минало — извика в отговор той.

— Аз не мисля така.

— Значи си глупак, който по-скоро вреди на страната си, вместо да й служи.

— Какво говориш, да те вземат мътните? — излая Уийвър. — Аз съм се сражавал за тази страна, убивал съм, бил съм раняван!

— Аз също — отвърна Стоун.

— Какво по-точно искаш?

— Да престанеш да ме прецакваш. Ако ще помагаш, действай. В противен случай просто изчезвай! Следващия път ще се срещнем на чаша бира и ще си говорим за отминалите времена. И знаеш ли защо? Защото предателят, който планира тази мръсна операция, или ще е мъртъв, или в затвора в очакване на съдебен процес. Не мисля, че тогава ще имаш някакви проблеми с мен.

Уийвър бавно кимна.

— Добре, Стоун — отстъпи видимо успокоен той. — Нека бъде твоето. Поне засега. Вече започвам да разбирам как си оцелял през всичките тези години.

— Дано.

— Стоун?

— Да?

— Какво става според теб?

Стоун се поколеба, преди да отговори.

— Ти сбърка, директоре. Стрелбата и бомбата са дело на едни и същи хора.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Не мога да повярвам, че е случайно съвпадение.

— Добре, но защо?

— Предстои нещо сериозно, Уийвър. Точно по време на твоя мандат. В това отношение беше прав да се тревожиш.

— Колко сериозно? — нервно преглътна Уийвър.

— Много. Достатъчно, за да забравим и стрелбата, и бомбата.

— Трябва да го предотвратим, Стоун.

— Прав си. Наистина трябва.

Минута по-късно Уийвър и охранителите му изчезнаха. Стоун бавно напусна скривалището си. Нещо прошумоля и иззад съседната постройка се появи Чапман с пистолет в ръка. Уверила се, че е сам, тя прибра оръжието си и тръгна към него.

— Какво търсиш тук? — попита той.

— Станах неволна свидетелка на милата ти среща с двамата агенти на улицата и реших да те проследя.

— Защо?

— Ти си мой партньор. Исках да съм сигурна, че си добре.

Стоун дълго мълча, втренчен в нея.

— Оценявам го — промълви най-сетне той.

— Без да искам, чух почти целия разговор — добави тя. — И също оценявам начина, по който ме защити пред Уийвър.

— Така правят партньорите — небрежно отвърна той.

— Ела, ще те закарам.

Този път Стоун прие предложението.

Не след дълго спряха пред гробището и влязоха в къщичката.

— Ти ще спиш на леглото, а аз на стола — делово се разпореди Стоун.

— Какво?

— Ти на леглото, аз на стола, не ме ли чу?

— Мога да шофирам без проблеми.

— Напротив. По пътя насам за малко не блъсна двама пешеходци и три паркирани коли.

— Ще се оправя.

— В момента изобщо не мога да си позволя някой да арестува партньора ми за шофиране в нетрезво състояние — отсече той.

— В такъв случай аз ще спя на стола.

Той махна към леглото в малката ниша, скрито зад завеса от старо одеяло.

— Хайде, върви! — леко я побутна по гърба той. Чапман се усмихна, изрита обувките си и зашляпа боса по пода.