Дяволският квадрат

25

Макелрой се настани насреща му.

— Успокояващо е да констатирам, че както винаги лъжеш добре — мрачно каза Стоун.

— Отлично знаеш, че в нашия занаят това е задължително.

— Колко голяма е лъжата този път?

— От известно време насам знам за Фаут. Фактически работихме заедно с американците по организацията на тази мисия.

— Мога да ти кажа, че изгубих страшно много време заради решението ти да ме държиш на тъмно.

— Нека не ти прозвучи като извинение, но и аз имам началници, Оливър.

— Които искат да скрият истината от мен?

— Да. Но аз реших да сложа край на този цирк по две причини. Първо, защото не е честно спрямо теб. И второ, защото е неефективно.

— Той ли те накара да се свържеш с мен? — попита Стоун, обръщайки се към Аделфия.

— Отдавна настоявах за това — кимна тя. — Липсват ми нашите разговори. И старото приятелство.

Стоун отново се извърна към Макелрой и попита:

— Защо си тук? Да кажеш, че съжаляваш, и да ме погалиш по главата или най-после да споделиш някаква информация? Между другото, Чапман в течение ли е?

Макелрой поклати глава. Беше облечен със същия син блейзър, но носеше друга риза и панталони. Въпреки усилията да си придаде безгрижен вид лицето и очите му издаваха физическата болка, която очевидно изпитваше.

— Не е в течение — каза той.

— Добре, карай нататък.

— Ще се върна на първия ти въпрос. Решихме да те информираме, защото преценихме, че и сам ще стигнеш до истината. Наясно съм с усърдието, което можеш да проявиш. Присъствието на Фаут в парка по време на инцидента беше едно изключително нещастно стечение на обстоятелствата.

— Но не виждаш никаква връзка, така ли?

— Всъщност бих искал да бъде обратното. Само така могат да се обяснят много необясними неща.

— Сигурен ли си?

— Че Фаут не е бил мишената? Напълно. Мисията току-що стартира, а той не е на фронтовата линия. Глупаво е ловът на Осама бин Ладен да започне от територията на САЩ. Тук може да стане само планирането на тази изключително деликатна операция, включваща и няколко чужди държави. Става въпрос за нов подход със свежи сили. Затова е необходима пълна секретност. И участието на човек като Аделфия. Не говоря за моите интереси, защото те са очевидни.

— А какви са вашите интереси, мистър Тюркекул? — попита Стоун.

— След края на Втората световна война попаднах в Турция, където са се запознали майка ми и баща ми. Мисля, че той не е имал представа за нейния етнически произход. След войната милиони хора останаха без официални документи. Лично аз разбрах това, след като пораснах. Роден съм в Турция, в покрайнините на Истанбул. Израснал съм в Пакистан, въпреки че за известно време семейството ми живя в Афганистан. Мюсюлманин съм, но ненавиждам атентатите от Единайсети септември. Те опорочиха смисъла на джихад, превръщайки го в нещо грозно и отвратително, което отговаря на личната им омраза към хората.

— Както може би се досещаш, Фаут е основният ни коз в тази операция — вметна Макелрой. — Той поддържа близки контакти в цялата мюсюлманска общност, включително и в районите, където има вероятност да открием главния си враг.

— Планинските области между Пакистан и Афганистан? — каза Стоун.

— Не можете да го ликвидирате с удар от въздуха — усмихна се Тюркекул. — Той е твърде умен, за да го позволи. Освен това никой не знае дали наистина се крие из тези планини.

— И се стига до решението да включат вас — точно сега, а не по-рано?

Тюркекул понечи да отговори, но Макелрой го изпревари.

— Няма смисъл да навлизаме в тези подробности, Оливър. Приеми думата ми, и толкова.

— Ясно. Но ако действително имате близки контакти с хората от вашата общност, мистър Тюркекул, няма ли опасност да ви заподозрат, че помагате на Запада? Те спокойно биха могли да осъществят изпреварващ удар.

— С автоматично оръжие и бомби, които пропускат горкия Фаут, цъфнал на гола морава? — усмихна се Макелрой. — Трудно ми е да приема подобно нещо.

— На мен също. Но йеменската групировка, която поема отговорността?

— За мен това е също толкова недостоверно, но янките очевидно са на друго мнение.

— Защо срещата ви е определена точно в парка „Лафайет“?

Макелрой погледна Аделфия.

— Никой не би очаквал, че подобна тайна среща може да се проведе на едно толкова публично място — поясни тя.

— Тъмни улички и забутани кръчми, а? — престорено потръпна Макелрой. — Като по филмите. Пълни глупости. Нали всички копои ще дебнат за шпиони именно там, скрити зад халба бира?

— Защо не се появи на срещата? — попита Стоун, обръщайки се към Аделфия.

— Защото тя беше отменена от хората над мен. Без да ми дават обяснения. Според предварителната уговорка Фаут трябваше да си тръгне броени минути след уговорения час. — Жената замълча за момент, после попита: — Изясни ли се произходът на бомбата?

— Още не.

— Възможно ли е да става въпрос за камикадзе? — попита Тюркекул. — Това е любимата им тактика, както и импровизираните взривни устройства. Запознат съм с методите на въпросната групировка в Йемен — те фанатично се придържат към установените правила.

Стоун забеляза лекото кимане на Макелрой, размърда се в стола и промърмори:

— Следствието още не е приключило.

— Ще докладвате ли за нашата среща на своите началници? — попита Тюркекул.

— Оливър — прокашля се Макелрой. — Официално нямам право да ти нареждам какво да правиш. Но те съветвам да обмислиш този въпрос крайно внимателно. На този етап един рапорт, дори цензуриран, може да доведе до прекратяване на цялата операция… — Той млъкна и наклони глава, очевидно очакващ отговор.

Колебанието на Стоун не продължи дълго.

— Засега няма да докладвам нищо — обърна се към Тюркекул той. — Но предполагам, че ще пожелаете да бъдете информиран, ако се окаже, че мишената сте били именно вие въпреки мнението, което изразихте преди малко…

— Правилно предполагате — кимна Тюркекул. — Много ви благодаря.

— Чапман също трябва да бъде в течение — добави Стоун.

— Мислиш ли, че е необходимо? — бързо вметна Макелрой.

— Партньорът ми трябва да знае всичко, което знам аз — отсече Стоун.

— Ще оставя на теб да решиш — колебливо отвърна Макелрой.

Стоун се изправи.

— Един последен въпрос, Аделфия. По какъв начин се свързахте, за да се разберете за мястото на срещата?

— Оставих му бележка на главната информационна дъска в кампуса на Джорджтаун — отвърна тя. — Кодирана според предварителните ни договорки.

— Може би с онзи код, който ние с теб използвахме преди години в парка? — вдигна вежди той.

— Приблизително — кимна Аделфия.

— Май не се доверявате на електронните комуникации, а?

— Такова нещо не съществува, приятелю — обади се Тюркекул. — Много от моите колеги вече се увериха в това, и то по много болезнен начин.

— Несигурността на електронното общуване ни принуди да се върнем към много от старите шпионски похвати — добави Макелрой. — Те може и да не са толкова ефективни, но ни насърчават да използваме собствената си изобретателност, вместо да разчитаме на машините. Лично аз ги предпочитам, но да не забравяме, че все пак съм реликва от Студената война.

Макелрой тръгна да го изпрати.

— Съжалявам, че стана по този начин, Оливър — каза той. — Бих предпочел да не е така, защото не беше честно спрямо теб.

— Такъв е животът — въздъхна Стоун.

— Доколкото съм информиран, разследването напредва бавно.

— Ако изобщо напредва.

— Трябва да има някакъв смисъл. Ако няма, значи всичко, в което съм вярвал в този живот, отива по дяволите.

— Да очаквам ли още изненади?

— Не, надявам се. А що се отнася до Чапман…

— Ще я информирам за всичко — прекъсна го Стоун. — Изобщо не се опитвай да ме разубеждаваш.

— Добре. Може би си прав.

— Пази се, сър Джеймс.

— Ти също. Пази си гърба — рече Макелрой. — Всъщност внимавай и за онова, което става отпред.

— Май знаеш нещо, което не ми е известно, а?

— Не, но старите ми антени улавят нещо…

— Ще те попитам още веднъж: криеш ли нещо от мен?

— Желая ти късмет, Оливър. И не забравяй съвета ми.