Дяволският квадрат

69

Оказа се обаче, че Сайкс е изчезнал. Не се беше върнал от обедната почивка и никой от подчинените му нямаше представа къде е.

Стоун набра номера на Ашбърн и й разказа за последния развой на събитията, включително за показанията на Джуди Донахю.

— Веднага ще поискам заповед за издирването му — каза агентката. — Едва ли е стигнал много далеч.

Стоун прибра телефона си и поклати глава.

— Това никак не ми харесва.

— Имаш предвид, че те винаги са на крачка пред нас? — погледна го Чапман.

— Имам чувството, че продължават да ме манипулират.

— Може би е видял как Донахю разговаря с нас и е изпаднал в паника. Защо не вземем колата за една проверка на околните улици? Може би е някъде наблизо и се придвижва пеша.

Не след дълго излязоха на Пенсилвания Авеню. Събитието се случи на две пресечки от там.

Трясъкът на изстрела отекна над обичайните градски шумове. Хората се разбягаха с писъци.

Трафикът се задръсти, екна хор от разгневени клаксони.

Стоун и Чапман изскочиха от колата и се понесоха напред.

Наблизо се разнесе вой на сирена.

Те тичаха покрай колите и надничаха в купетата.

Воят на сирената се усили. После към нея се присъедини още една.

Чапман погледна през рамо. Към тях си пробиваха път две полицейски коли. Стоун също ги видя и ускори крачка. Ръката му се плъзна към пистолета, скрит под якето. Чапман тичаше успоредно с него. И тя стискаше пистолета си. Не след дълго стигнаха до препятствието на пътя — две коли с огънати брони, плътно опрени една до друга. На по-близката се беше облегнал мъж на средна възраст, който изглеждаше здравата разтърсен. Стоун погледна надолу и видя, че мъжът бе повърнал.

— Какво се е случило, сър? — насочи се към него той и му показа значката си.

Мъжът посочи другата кола, която беше впила бронята си в неговата. Стоун я погледна и сърцето му се сви. Изписаното лого му беше познато. На два скока се озова при нея и надникна през страничното стъкло.

— По дяволите!

Чапман се беше навела над отсрещното стъкло.

— Мили боже! — възкликна тя.

Полицейските коли заковаха със скърцане на спирачки. От тях изскочиха мъже в сини униформи, които извадиха пистолетите си в мига, в който видяха оръжието в ръцете на Стоун и Чапман.

— Полиция! — изкрещяха те и се прицелиха в двойката.

Стоун и Чапман вдигнаха значките си високо над главите.

— Федерални агенти! — изкрещя Стоун. — Мъжът в тази кола току-що е убит. За него е издадена заповед за издирване, но някой ни е изпреварил.

Ченгетата предпазливо се приближиха, провериха документите на Стоун и надникнаха в колата.

Сайкс се беше облегнал назад на шофьорската седалка. Челното стъкло беше спукано. В средата на челото му зееше кръгла дупка. Кръв и мозък бяха плиснали от изходящата рана на тила му.

Нищо чудно, че онзи човек е повърнал, помисли си Стоун.

Чапман извади носната си кърпичка и предпазливо вдигна джиесема, който лежеше на седалката до шофьора.

— Някой го е потърсил преди десет минути — констатира тя, след като погледна дисплея. — От скрит номер. Може би техниците ще успеят да го идентифицират.

Стоун се огледа.

— Ясно. Той е приел обаждането и е хукнал да бяга.

— Направили са му постановка — добави Чапман. — Очевидно са знаели по кой маршрут ще поеме.

Стоун гледаше право пред себе си, във вероятната посока, от която беше стреляно.

— С какво можем да ви помогнем? — обади се едно от ченгетата.

— Извикайте подкрепления и отцепете местопрестъплението — отвърна, без да го поглежда Стоун, после извади телефона си и информира Ашбърн.

Агентката посрещна новината с порой от ругатни.

— Веднага изпращам подкрепления — извика тя, след като се успокои. — Ще координираме действията си с градската полиция.

— Кавалерията идва — отбеляза Стоун, след като изключи телефона си.

— Откъде мислиш да започнем? — попита Чапман.

Младо момиче на двайсетина години с прокъсани дънки се затича към тях. В дясната си ръка стискаше айфон, а в лявата държеше пазарска торбичка.

— Сър? Госпожо?

Двамата се обърнаха да я посрещнат.

— Видях кратък проблясък от онази сграда насреща, а после чух трясъка на катастрофата — задъхано изрече момичето. — Мисля, че… Мисля, че стреляха точно от там…

— От кой етаж? — бързо попита Стоун.

Момичето се обърна, устните й беззвучно се размърдаха.

— От шестия — завърши броенето то. — Поне така мисля…

В далечината се чу вой на приближаващи се сирени. Подкреплението идваше. Стоун извика на първите ченгета да го последват и хукна, следван от Чапман. По пътя извади телефона си и докладва новата обстановка на Ашбърн, като не пропусна да продиктува и адреса на сградата, към която се насочваха.

После затича с всички сили, заковал поглед в прозорците на шестия етаж. Сякаш всеки момент очакваше нов изстрел.