Дяволският квадрат

30

Грос им беше определил среща в едно кафене близо до Върайзън Сентър вместо в кабинета си. Появи се в панталон в защитен цвят и блуза с якичка, върху която носеше спортно яке с логото на „Уошингтън Кепиталс“. Взеха си кафе и се настаниха на една маса в дъното. Грос беше блед и видимо изнервен. Очите му постоянно шареха из малкото помещение, сякаш проверяваше дали не го следят.

— Разследването все по-малко ми харесва — процеди той, пъхна ръка в джоба на якето си, после отново я извади.

— Бил си пушач, нали? — предположи Стоун.

Агентът кимна.

— В този момент съжалявам, че ги отказах.

— Хайде, разказвай.

— Първо ми кажи за срещата с Кармен Ескаланте — наведе се над масата Грос.

Допълвайки се един друг, двамата го запознаха с психическото състояние на сакатата млада жена.

— Тъжна работа — отбеляза той. — Но в общи линии ударихте на камък, нали?

— Друго не сме и очаквали — каза Стоун. — Тя е жертва, също като чичо си.

— На неподходящото място в неподходящо време — въздъхна агентът. — Горкият човечец. Влюбен в Америка, а какво получи в замяна?

— Как се развиха нещата при теб? — попита Чапман.

Грос се размърда на стола и отпи глътка кафе.

— Реших да съкратя процедурите и привиках градинарите направо в офиса. Всички до един, заедно с началника си, някой си Джордж Сайкс. Ветеран в службата, дядо на шест внучета, с абсолютно чисто досие като на всички останали. През цялото време е бил с хората си. Закле се в Библията, че нямат нищо общо с инцидента, и аз му повярвах. В засаждането на дървото са участвали седем души — от началото до края. Няма начин всички да са били купени.

— Защо тогава не са зарили ямата? — попита Стоун.

— Изнесоха ми цяла лекция по този въпрос — каза Грос. — Службата по поддръжка на обществените паркове имала специално отношение към насажденията в „Лафайет“. Всички, без изключение, трябвало да бъдат от времето на Джордж Уошингтън. Тези хора не са обикновени копачи на дупки, а истински историци. Научих от тях неща, за които изобщо не бях подозирал. Оставили ямата не зарита, защото трябвало да я запълнят със специална почва, приготвена по рецептата на специалист по дървесните видове, после същият този специалист трябвало да провери дали дървото не е повредено при пренасянето… Било предвидено дупката да бъде запълнена на следващия ден.

— Това означава, че бомбата е била скрита в корените на дървото още преди то да бъде доставено в парка — обади се Чапман. — Няма как да е другояче. Службата по поддръжка на обществените паркове няма нищо общо.

— Какво знаем за това дърво? — попита Стоун. — Откъде е дошло, кой го е подготвил за засаждане?

— В момента правим проверки — каза Грос. — Но лично аз не виждам как е възможно да не бъде проверено, преди да го докарат в „Лафайет“. Ако ли не, е трябвало поне след доставянето му да го проверят с кучета. Все пак говорим за голямо дърво, пренесено с кран.

— Нямаме информация за използване на служебни кучета, така ли?

— Поне аз не открих. А и никой от градинарите не си спомня подобно нещо.

— Още един голям пробив в сигурността, ако това е вярно — констатира Стоун.

— Така е, но кой би допуснал, че някой ще заложи бомба в корените на дърво?

— Кой би допуснал, че в близнаците ще се забият самолети? — отбеляза мрачно Стоун. — Или че някой ще пренася експлозиви в бельото и подметките на обувките си? Още много хора ще умрат, ако не се научим да изпреварваме събитията.

Грос сбърчи вежди и отпи глътка кафе.

— Има и друго, нали? — подхвърли Стоун, без да сваля очи от него.

Когато агентът отново проговори, гласът му звучеше толкова тихо, че двамата се принудиха да се приведат над масата.

— Сам не мога да повярвам на онова, което ще кажа, но май сме следени от своите. Това е причината да ви поканя тук…

— От своите? — попита Чапман. — Защо мислиш така?

Грос погледна Стоун и въздъхна.

— Знам, че работиш за Съвета за национална сигурност. Навъртял съм доста години трудов стаж, за да мога да се сбогувам с кариерата си, но нямам намерение да си мълча и да се правя, че нищо не се е случило.

— Лоялността ми към хората около тази маса е стопроцентова — приведе се още по-напред Стоун. — А сега ми кажи защо подозираш, че собствената ти служба работи против теб.

Грос изглеждаше едновременно ядосан и озадачен.

— Мисля, че подслушват телефоните ми, по дяволите! Както служебните, така и домашните. И твърде много хора научават за въпросите, които задавам. — За миг се взря в Стоун, а после в Чапман. — Ще ви попитам нещо, но искам да ми отговорите откровено…

— Добре — бързо отвърна Чапман, но Стоун запази мълчание.

— Става въпрос за видеозаписите от онази вечер. По-точно за онези, заснети веднага след взрива. Не вярвам на официалната версия, че камерите са били повредени от него. Нали помните какво казаха днес онези момчета от Сикрет Сървис? Много очи наблюдават този парк, но никога не споделят видяното помежду си. — Той помълча известно време, преди да попита: — Ще добавите ли още нещо?

Погледът на Чапман неволно се премести към лицето на Стоун.

— Така и си помислих — намръщи се Грос. — И вие ме прецаквате. Но как да провеждам разследване с вързани ръце? Ще ви кажа нещо: в момента вярвам единствено на съпругата си. Заклевам се в Бога, че е така.

— Разбирам те.

— Защо вие двамата получавате достъп до пълните записи, а аз не? — леко повиши тон Грос и се извърна към Чапман. — Ти дори не си американка, по дяволите!

— Наистина няма разумно обяснение защо те държат на тъмно — каза Стоун и се обърна към партньорката си. — Лаптопът ти в колата ли е?

Тя кимна.

— Иди да го донесеш.

Минута по-късно тя се върна и включи лаптопа си. На екрана се появиха записите на охранителните камери. Пълните записи.

След като ги изгледаха, Грос се облегна назад и горчиво поклати глава.

— Все още съм ядосан, че са ми дръпнали килимчето, но не видях нищо, което да оправдава подобно действие.

Вярно е, помисли си Стоун. Но дали пък аз не пропускам нещо, особено в светлината на последните разкрития?

— Върни ги още веднъж — каза на Чапман той. — Започни от момента, в който всички напускат парка. На бавна скорост.

Тя се подчини.

— Стоп! — заповяда минута по-късно Стоун и се втренчи в екрана. Лицето му се сбърчи от гняв. Наистина беше пропуснал нещо важно въпреки онова, което беше научил днес. — Можеш ли да увеличиш?

Чапман натисна няколко клавиша и картината на монитора се уголеми.

— Малко наляво?

Нова манипулация с вградената мишка.

— Това виждате ли го? — попита той и опря показалец в екрана.

Грос и Чапман се приведоха напред.

— Какво? — едновременно попитаха те.

— Светлините от фарове, които се отразяват в този прозорец. Зад стъклото се очертава някакво лице.

Двамата се наведоха още повече към екрана.

— Да, виждам го — обади се първа Чапман.

Грос само кимна.

— Но кой е това?

— Мъжът в костюма. Това е причината да не ти покажат пълния запис.

— Чакай, чакай — изправи гръб агентът. — Откъде си сигурен, че е именно той?

— Сигурен съм, защото днес го видях.

Лицето на Грос почервеня и той скочи.

— Значи знаеш кой е, но продължаваш да ме будалкаш, а? — извика той. — Може би точно вие двамата подслушвате телефоните ми!

— Внимавай какво говориш, агент Грос! — хладно го изгледа Стоун. — Сядай и слушай!

Нещо в тона му накара агентът на ФБР да се подчини, въпреки че лицето му продължаваше да е разкривено от гняв.

— Онази вечер този човек е имал насрочена среща в парка. На нея е трябвало да бъде обсъдена операция от изключително важно значение за страната.

— Откъде знаеш?

— Предавам ти дословно информацията, с която се сдобих днес — каза Стоун. — От напълно достоверен източник. Както вече споменах, днес се срещнах с онзи, който се крие зад стъклото. Неговата мисия е да проследи и ликвидира един от най-големите врагове на Съединените щати. Може би най-големият.

Лицето на Грос започна да се прояснява.

— По дяволите! — промълви той. — Нима имаш предвид…

— Мисията е строго секретна — вдигна ръка Стоун. — Толкова секретна, че оправдава скриването на някои кадри от очите на ФБР. Нека спрем дотук.

— Но това означава, че може би именно този човек е бил мишената! — възкликна Грос.

— Не е бил той. Ако беше, едва ли щяха да го пропуснат.

— Къде е той?

— Наблизо.

— Добре — въздъхна след кратък размисъл агентът. — Но какво тогава ни остава?

— Почти нищо — мрачно отвърна Чапман. — Или абсолютно нищо!