Дяволският квадрат

96

Останал сам, Стоун внимателно се промъкваше между големите скални късове. Целта му беше втория вход на тренировъчната база в Планината на смъртта. Някога, в качеството си на новоизбран член на мечтания от всички отряд за специални поръчения на ЦРУ „Трите шестици“, той беше прекарал по тези места цяла година, усвоявайки нови начини да ловува и убива, превръщайки се в нещо средно между човек и звяр. Постепенно беше станал съвършен хищник, напълно лишен от нормалните човешки емоции — най-вече от състрадание и съчувствие към себеподобните си. Планината на смъртта създаваше най-хладнокръвните убийци на света, а Джон Кар беше пръв между тях.

Постепенно обучението ставаше все по-интензивно и нечовешко. До такава степен, че Стоун и част от колегите му започнаха да търсят начин за поне временно измъкване от базата. Не за да пробягат трийсетте километра до градчето, за да се напият и да преспят с някое местно момиче, а за да останат сами под луната и звездите, да усетят свежия ветрец, да видят зеленината на дърветата и да почувстват земята под краката си.

Самият Стоун искаше да се увери, че светът извън Планината на смъртта все още продължава да съществува. Технически погледнато, назначението в „Трите шестици“ се водеше доброволно, но на практика съвсем не беше такова. Той все още помнеше посещението на човека от ЦРУ в казармата. Взводът му се беше прибрал от Виетнам съвсем наскоро. За проявен героизъм в боя Оливър Стоун беше предложен за Медала на честта, но така и не го получи. Виновен беше един от висшестоящите офицери, който умишлено скри документите му. Ако беше получил този медал, съдбата му вероятно щеше да се развие другояче, тъй като наградените с него редови бойци бяха малко.

И така, мъжът в костюма се появи в казармата и направи своето предложение. Да се прехвърли на нова служба, в друга държавна структура, която се бори с враговете на страната. Точно така беше казал: „Ела да се бориш с враговете на страната.“ Без никакви подробности. Стоун погледна командира си за съвет, но нещата явно беше предрешени. Едва двайсетгодишен, многократно награждаван за отлична служба във Виетнам, Стоун беше изтеглен от бойната си част със забележителна бързина, след което попадна в Планината на смъртта.

Светлината беше слаба, но той нямаше проблеми с придвижването по една пътечка, чиито извивки все още помнеше наизуст. По същия начин се беше почувствал и при неотдавнашното си посещение тук. Помнеше всичко, до последната подробност, все едно че изобщо не беше напускал тези места. Сякаш тези детайли бяха запечатани отделно, в обособени мозъчни клетки, без никаква следа от деградация на паметта, като злокачествен тумор, който чака момента за фаталното си разпространение. Всичко беше въпрос на време. Всяка част от тялото му беше уязвима за този тумор. Както по времето на службата му в отряда „Трите шестици“.

Не след дълго тъмнината стана непрогледна и той беше принуден да си сложи стария прибор за нощно виждане, който носеше със себе си. Пропастите от двете страни на пътеката сега бяха значително по-плитки. Той крачеше напред все така бодро, доволен от факта, че въпреки годините е успял да запази добрата си форма. Без нея никога не би се справил. Спомни си далеч по-едрия Рубън Роудс, който преди време също беше успял да се промъкне през острите скали заедно с него, когато се бяха появили тук, за да спасят президента Бренан.

Всички членове на „Трите шестици“ бяха слаби и жилави. Само мускули и нищо друго. Те бяха в състояние да тичат дванайсет часа на ден и да стрелят на тъмно, без да пропускат целта. Можеха да променят плановете си в движение и да откриват дори най-добре замаскираните цели. Стоун не можеше да отрече, че всичко това му носеше дълбоко удовлетворение и го караше да се чувства добре.

— Но никога не съм проявявал желание да се връщам на това място — рече си полугласно той.

Забави крачка, после спря. Входът, който търсеше, беше съвсем близо, замаскиран в задната част на комплект подвижни кухненски шкафове. Без съмнение дело на курсанти, преминали обучението си тук преди него. Една нощ той и колегите му просто го бяха открили и се бяха възползвали от него. Явно и други членове на „Трите шестици“ преди тях са имали нужда от глътка свобода. А може би беше дело на хората, които командваха в Планината на смъртта, преценили правилно, че курсантите трябва да получат усещането за поне мъничко контрол върху собствения си живот, за няколко мига почивка от ада, в който живееха.

Може би са се страхували, че в един момент ще откачим и ще ги избием.

Измъкна пистолета от кобура, а после откачи някакъв предмет от колана си. Входът беше точно пред него. Не се съмняваше, че заповедите на Фрийдман са максимално точни и ясни. Да не ги убиват, най-вече него. Той трябва да бъде заловен жив и отведен при нея. Вероятно за да гледа как умират Кейлъб и Анабел, преди да получи куршум в тила си. Нейният куршум.

Стигна пред входа. Вдигна пистолета и се зае с другия предмет в ръката си — телескопична, подобна на антена метална пръчка, два метра в разгънато състояние. Върхът й започна да опипва стената, която скриваше задната част на кухненските шкафове. Тя беше дървена, въпреки че беше боядисана така, че да наподобява камък. И доста прогнила. Натисна по-силно и върхът на антената проби дървото. Системата задейства и стената бавно се завъртя навътре.

Нещо свирна във въздуха и се заби в скалата до него. Стрела. Предназначена да парализира, а не да убива. Точно според очакванията му. Измъкна от джоба на якето си ръбеста метална топка, изтегли предпазния щифт, хвърли я в процепа и веднага се оттегли зад близката скала.

Блесна ярка светлина, последвана от гъст облак дим. Стоун нахлузи противогаза си и започна да брои. Прекрати броенето в мига, в който отвътре се разнесе глухият тътен на падащо тяло. Промъкна се през процепа и погледна надолу. Руснакът беше едър, с бръсната глава и малка козя брадичка. В ръката си държеше пневматичен пистолет за изстрелване на стрелички. Не приличаше на човек, който обича да парализира, вместо да убива. Вероятно по тази причина не беше много опитен в изстрелването на стрели. Стоун извади два чифта пластмасови белезници и ги щракна около ръцете и краката му. После изчака газът да се разсее, свали маската от лицето си и пое напред, към недрата на Планината на смъртта.

Фин, Чапман и Нокс стояха пред официалния вход на базата — вграден в скалата железен портал, скрит под маскировъчно платнище. Стоун им беше описал точното местоположение на портала и ги беше снабдил с ключ за него. Оказа се обаче, че ключалка няма. После беше добавил, че няма как да ги вкара през замаскирания вход на базата, защото имаше опасност някой от тях да се изгуби в лабиринта от тунели. Щял да ги чака съвсем близо до официалния вход.

— Май ни изпържи — простена Нокс с безполезния ключ в ръка. — Не мога да повярвам, че му се вързах. Нима е възможно след толкова години да разполага с ключ за проклетото място?!

— Очевадно е решил да проникне сам — въздъхна Фин.

— Как ли пък не! — изсъска Чапман и измъкна тънка метална пръчка с намагнетизиран край от джоба на якето си.

— Какво е това? — любопитно попита Нокс.

— В МИ6 го наричаме „входен звънец“, скъпи — отвърна Чапман и залепи магнитния край близо до центъра на вратата. После им направи знак да се дръпнат назад, извади малко дистанционно от джоба си и натисна бутона. — Не гледайте в лазера! — предупреди тя.

Всички отместиха очи от яркочервената светлина, бликнала от продълговатия уред. За броени секунди той преряза резето от вътрешната страна и порталът увисна на пантите си.

— Страхотна технология! — удиви се Нокс.

— Заряд за еднократна употреба, който върши добра работа за всяка блиндирана врата, независимо дали е метална или от друг материал — поясни Чапман.

— Доколкото разбирам, мистър Кю още е жив и здрав и си вади хляба в британското разузнаване.

— Всъщност малката играчка е измислена от жена. Спокойно можеш да я наричаш мисис Кю.

Приближиха се към вратата с извадени пистолети. Фин внимателно отвори вратата, прикриван от Чапман и Нокс. Насочил оръжието си в мрака, той се обърна и им кимна. Всички си сложиха защитни очила, после Фин хвърли в процепа малка зашеметяваща граната. Блесна ярка светлина, отвътре долетя вик. Светлината изчезна.

Чапман се стрелна към процепа още преди мъжете да успеят да помръднат. Те влязоха след нея точно навреме, за да видят как тя ловко обезоръжава някакъв мъж и му нанася светкавичен ритник в лицето, запращайки го към близката стена. Частично ослепен от ярката светлина, мъжът се оттласна от стената и се насочи към Чапман, размахвайки огромните си лапи като бутала на тежка машина. Фин понечи да заеме позиция между него и Чапман, но агентката вече беше преминала в атака. Левият й крак нанесе силен удар в дясното коляно на непознатия. Всички чуха острото пропукване на капачката. Мъжът започна да се свлича, но един силен ритник в брадичката го преобърна по гръб. Той направи опит да се надигне. Дишаше тежко, гърдите му усилено се повдигаха и отпускаха. Чапман направи крачка встрани и окончателно го приспа с лакът, потънал в основата на тила му. После се надигна и опря дулото на валтера си в слепоочието му.

— Чакай! — извика Нокс.

— Какво? — обърна се да го погледне тя.

— Нима се готвиш да го застреляш?

— Нали не искаме живи свидетели? — спокойно отвърна тя.

— Свидетели на какво?

— На това, което ще се случи тук тази вечер. Например как убивам Стоун, защото ни направи на глупаци.

— Няма да убиваме никого освен при самоотбрана! — отсече решително Нокс.

— Както желаеш. — Чапман ловко щракна белезниците на припадналия мъж.

— Къде си усвоила тези умения? — любопитно я изгледа Фин.

— МИ6 съвсем не е детска градина, както може би си мислите — хладно отвърна тя. — Хайде, време е да тръгваме.

След тези думи тя включи фенерчето си и пое по коридора.

Фин и Нокс се спогледаха, после забързаха след нея.