Дяволският квадрат

53

Стоун се отби в болницата при Рубън и чу гръмкия глас на приятеля си далеч преди да стигне до стаята му. От онова, което успя да долови, ставаше ясно, че той настоява да бъде изписан веднага, но докторите искат да го задържат още няколко дни.

На вратата на стаята се появи Анабел.

— Моля те, вразуми го! — отчаяно се примоли тя.

— Съмнявам се, че ще успея, но ще опитам — кимна Стоун.

— Хей, нищо ми няма! — извика Рубън в мига, в който го видя. — Нали знаеш, че не ми е за пръв път? Но ако сестра Рачет продължава да ме дупчи с игли, като нищо ще взема да я гръмна!

Изправена до леглото, въпросната сестра само извъртя очи. Няколко секунди по-късно тръгна към вратата.

— Желая ви късмет — подхвърли тя, докато минаваше покрай Стоун.

Той изгледа приятеля си.

— Май изгаряш от нетърпение да си ходиш, а?

— Изгарям от нетърпение да пипна мръсниците, които ми причиниха това! — мрачно избоботи Рубън.

Стоун придърпа един стол. В същия момент на прага цъфна Кейлъб с букет в ръка.

— Какво е това, по дяволите? — втренчи се в него Рубън.

— Божури — отвърна намръщено дребният библиотекар, ядосан от отношението на приятеля си. — По това време на годината се намират доста трудно.

— Искаш да кажеш, че ми носиш цветя, така ли? — хвърли му унищожителен поглед едрият мъж.

— Точно така. Искам да внеса малко радост в тази мрачна стая. Я виж колко безлично сиви са стените около теб. Ако продължаваш да си депресиран, никога няма да се оправиш!

— Колко са красиви! — възкликна Анабел, поемайки букета от ръцете на Кейлъб. — Ухаят страхотно!

— Казваш го, защото си момиче — процеди Рубън. — Но на мъжете не се носят цветя! — Очите му заплашително се заковаха върху лицето на Кейлъб. — Видя ли те някой с проклетия букет?

— Какво? А, да… Поне няколко души. Сестрите по коридорите се възхитиха на тези прекрасни цветя.

— Страхотно! — простена Рубън. — Сигурно са решили, че ние с теб сме гаджета!

— Хей, аз не съм гей! — възмутено извика Кейлъб.

— Ама приличаш на такъв! — изсъска Рубън.

— Аз ли?! — избухна Кейлъб. — Аз ли приличам на гей? Как по-точно изглежда един гей в твоите очи, неандерталецо?

Рубън отчаяно простена и скри лицето си под възглавницата.

— Следващия път ми донеси една бира! — долетя приглушеният му глас. — А най-добре някой „Плейбой!“.

Анабел излезе да потърси ваза, а Стоун се възползва от момента и се обърна към Кейлъб.

— Получих списъка ти за предстоящите събития в „Лафайет“. Тъкмо се канех да дойда при теб, за да го обсъдим.

Рубън дръпна възглавницата от лицето си.

— За какво ти е този списък? — попита той.

Стоун набързо му обясни за какво става въпрос и добави:

— Но списъкът е твърде дълъг.

— Наистина е така — кимна Кейлъб. — Аз обаче успях да го проуча и да го съкратя. — Той извади няколко листа от джоба си и ги разстла върху леглото.

Стоун се наведе да ги разгледа.

— Започнах с предположението, че става въпрос за нещо голямо — поясни библиотекарят. — Защо иначе е цялата дандания?

— Съгласен съм — каза Стоун.

Анабел се върна и остави вазата с цветята на перваза.

— Според мен в тази категория попадат пет събития — продължи с обясненията Кейлъб. — Всичките ще се случат през следващия месец. На първо място е един митинг за климатичните промени, веднага след него е планиран протест срещу високите данъци. Очаква се, че и на двете събития ще присъстват много хора, което означава и много потенциални жертви. На трето място е възпоменателната церемония в памет на американските войници, загинали в Близкия изток. На него ще присъства президентът на Франция, а официалното слово ще произнесе нашият държавен глава.

— Това е! — подскочи в леглото Рубън. — Двама лидери на едно място! Нали последната бъркотия се случи точно когато британският премиер възнамеряваше да се появи в парка?

— Продължавай, Кейлъб — кротко рече Стоун.

— Четвърто, предстои протестен митинг срещу глада в световен мащаб. На последно място антиядрена демонстрация.

— Твърдя, че терористите ще обединят количеството с качеството — убедено заяви Рубън. — Ще вземат главите на двама държавни ръководители и същевременно ще избият и много обикновени граждани.

— Зависи кой стои зад заговора — обади се Анабел.

— Съмнявам се, че руснаците проявяват интерес към данъчната ни политика, така че едва ли ще е при протеста срещу високите данъци — каза Стоун.

— Руснаците?! — възкликна Кейлъб. — Те ли стоят зад всичко това?

Стоун пренебрегна въпроса му.

— Питам се докъде могат да стигнат хора, които не се колебаят да детонират заровена в пръстта бомба — замислено промълви той. — И как биха могли да знаят къде точно ще бъде трибуната за държавните глави? От опит знам, че винаги се разполага на различни места, включително и на тротоара. При такава ситуация бомбата няма да им свърши никаква работа.

— Ще попитам Алекс — каза Рубън. — Ако се окаже, че трибуната ще бъде някъде около паметника на Джаксън, значи наистина има шпионин.

— Мисля, че си прав — кимна Стоун.

— Ще му звънна още сега — обади се Анабел. — И бездруго планирахме да се видим.

— А пък аз се връщам на работа — обяви Кейлъб.

— Аз също — рече Стоун.

— Ами аз? — попита с плачлив глас Рубън. — Вие отивате да се забавлявате и ме оставяте да кисна в проклетата болница!

В този момент се появи сестрата с обяда. На таблата имаше чиния с наподобяваща гъба субстанция — вероятно парче месо, гарнирано с купчина разварени зеленчуци. До нея бяха поставени парче хляб и чаша с белезникава течност.

— Измъкнете ме от тук, моля ви! — изскимтя Рубън.

— Обещавам, че ще го направим веднага след като стане възможно — отвърна Стоун и побърза да излезе в коридора.

— Засега се радвай на цветята си — хладно го посъветва Кейлъб. — А следващия път ще ти донеса да послушаш най-големите хитове на „Вилидж Пийпъл“. Бъди сигурен, че ще ти се появя с розово шалче и най-впитите си джинси.

Анабел се наведе, целуна Рубън по бузата и приглади сплъстената му коса.

— Стой си тук, момчето ми — прошепна тя. — И помни, че едва не те изпуснахме. Какво щях да правя без моя Рубън?

Той се усмихна и я проследи с поглед до вратата. Изчака малко, за да се увери, че никой от приятелите му няма да се върне, после протегна ръка към вазата и вдъхна уханието на божурите. На лицето му светна усмивка.