Дяволският квадрат

12

Когато пристигнаха в къщичката на гробището, Стоун сложи вода за чай, а агентката на МИ6 извади няколко папки от куфарчето си и ги пръсна на бюрото. После включи лаптопа си и пъхна в него някакъв диск.

— Бих предпочела това да стане на някое по-сигурно място — недоволно отбеляза тя. — Тези материали са строго секретни.

— Не се бой — успокои я той. — Аз нямам разрешение за достъп до никакви секретни материали, което означава, че твоите ще престанат да бъдат секретни в момента, в който ги погледна.

— Нямаш представа колко си прав, по дяволите — мрачно отвърна тя.

Настаниха се зад бюрото с чаши в ръце и започнаха да преглеждат докладите и документите. Очите на Стоун шареха по текстовете и снимките, а умът му безпогрешно отделяше важното от тривиалното.

Чапман търпеливо го изчака да свърши и попита:

— Искаш ли да видиш пълния запис?

Той кимна.

— Все още се чудя защо онези от разузнаването решиха да ми предложат редактирана версия.

— Не питай мен. Това е работа на твоите хора.

— Чудя се и още нещо — невъзмутимо добави Стоун. — Дали моите хора са разполагали само с редактираната версия?

Чапман не отговори. Очите й останаха заковани в екрана.

Изгледаха записа. Само картина, без звук. След експлозията на бомбата кадрите отново замръзнаха, но само за миг. Сякаш детонацията беше блокирала електрониката на камерите. После записът продължи и Стоун го изгледа докрай. Статуята на Джаксън изчезна в ярки пламъци и гъст облак синкавобял дим. Оградата от ковано желязо и оръдията от двете му страни се разлетяха като пера.

Стоун видя как собственото му тяло рухва в несвяст на влажната трева, а британският агент се надига и с олюляване започва да се отдалечава.

— Вашият човек изглежда наред — отбеляза той. — Разбира се, ако не броим избития зъб…

— Той е изключително здрав мъж — каза Чапман. — Но не пропусна да отбележи, че след сблъсъка с теб е изпитал чувството, че се удря в тухлена стена…

Стоун продължаваше да се взира в екрана. Жената и мъжът в костюма не се виждаха никъде. Забеляза тичащи хора. Полицейските коли и автомобилите на Сикрет Сървис рязко потеглиха — очевидно за да отцепят Блеър Хаус.

— Върни последните трийсет секунди, ако обичаш — обади се Стоун.

Тя натисна няколко клавиша и на екрана отново изплува експлозията. Стоун погледа известно време, после озадачено се облегна назад.

— Какво има? — попита Чапман и спря записа.

— Можеш ли да забавиш кадрите още малко?

— Ще се опитам. — Тя натисна още няколко клавиша и поклати глава. — Страхувам се, че това е всичко, което съм в състояние да направя.

Отново изгледаха видеото от начало до край, този път на максимално бавна скорост. Стоун проследи пътя на дебелака, който, преди да навлезе в парка, подмина двойка агенти на Сикрет Сървис със служебно куче.

— Доста е шишкав за човек, който спортува, нали? — отбеляза Чапман.

— Хората в анцузи невинаги са спортисти. Може би този просто е излязъл да се поразходи.

— След като казваш — съгласи се младата жена.

— Бомбата би могла да е скрита в неговия айпод.

— И аз си помислих същото — кимна Чапман. — С4 или семтекс. А може би и нещо още по-мощно. Но ако е така, в отломките около мястото на взрива трябва да има остатъци от тях.

— И да, и не. Да, айподът ще се пръсне на парчета, независимо дали е част от взривно устройство.

— Но това може да бъде установено — вдигна глава Чапман. — По обгорялата кутия, по деформираните части и така нататък.

— Имаш познания върху експлозивите? — обърна се да я погледне Стоун.

— Една от причините да бъда тук — обясни тя. — Три години поред бях по петите на група ирландци, които не вярваха, че ИРА е подписала примирие. И които се занимаваха с производството на взривни устройства. От тях научих много неща.

— Сигурно е така. — Стоун отново насочи вниманието си към монитора. — Той скочи в дупката…

— А експлозията се случва само секунди по-късно. Може би става въпрос за камикадзе…

Стоун скептично сви устни.

— Кой ще се взриви в дълбока дупка, за да убие единствено себе си?

— А какво ще кажеш за разпределението на терена?

— Разпределението на терена ли? — любопитно я погледна той.

— В Америка действат твърде много агенции — поясни тя. — Тук съм едва от двайсет и четири часа и вече ми се вие свят.

— Чувала ли си за Дяволския квадрат?

Чапман поклати глава.

Стоун се наведе и почука по монитора, върху който бяха замръзнали последните кадри, заснети от охранителните камери.

— Ето го Дяволския квадрат — този парк. За Пенсилвания Авеню отговаря вашингтонската полиция. Тротоарите около „Лафайет“ са територия на Сикрет Сървис, а самият той е под юрисдикцията на Парковата полиция. Агентите на Сикрет Сървис са обучени така, че ако хванат заподозряното лице в парка, го завличат на тротоара и чак там му слагат белезниците. Така спазват установените правила.

— Разбирам — промълви Чапман.

— Дяволският квадрат — замислено повтори Стоун. — ФБР и полицията го ненавиждат, но са принудени да спазват правилата. Но нека се върнем на самия взрив. Мястото, където е избухнал, е под контрола на Парковата полиция, но самото разследване ще бъде извършено от ФБР или БАТОЕ, защото става въпрос за използването на експлозиви. А около тях като гладни лешояди ще се навъртат всички останали — Министерството на вътрешната сигурност, Сикрет Сървис, НРЦ и ЦРУ.

Чапман отпи глътка чай и попита:

— И сега какво?

— Налага се да отскочим до парка, за да поговорим със следователите, а после ще се опитаме да разкрием самоличността на взривения. Също и на жената, и на мъжа в костюма. — После се взря в нея и попита: — А вашият човек? Къде е той?

— На разположение за разпит. Но първо трябва да получим подробния му рапорт, въпреки че е видял по-малко от теб.

— Добре.

— Значи тръгваме за парка, така ли?

— Да.

— Искаш ли да отидем с моята кола?

— Налага се, защото аз нямам.