Дяволският квадрат

11

Джеймс Макелрой ги очакваше в апартамента си в хотел „Уилард“. Британският супершпионин беше вече на седемдесет и четири, посивял и прегърбен, с увиснало шкембе под разкопчаното сако. Стана от стола с болезненото припукване на артритните си колене, но очите му, пъргави и интелигентни, недвусмислено показваха, че физическите поражения не са засегнали нито духа, нито пъргавината на ума му. Навремето беше над метър и осемдесет, но възрастта и болестта бяха отнели няколко сантиметра от фигурата му. Под изтънялата, пригладена назад коса прозираше розова кожа. Прашинки пърхот белееха по раменете на тъмносиньото сако.

Очите на Макелрой светнаха при вида на Стоун.

— Изобщо не си се променил — каза той. — Само косата ти е побеляла. — Докосна с длан плоския корем на Стоун, после го сграбчи в мечешка прегръдка и добави: — Я какъв си стегнат, да те вземат мътните! А аз съм се превърнал в един дърт дебелак!

Приключил с приветствията, той ги подкани да седнат.

— Как я караш, Джон?

— Карам я някак — въздъхна Стоун.

Усмивката на англичанина се стопи.

— Знам какво имаш предвид. Преживял си много изпитания.

— И така може да се каже.

Очите на Макелрой се присвиха.

— Чух за… Е, знаеш какво. Много съжалявам…

— Благодаря. Моите хора не се сетиха дори за това.

Чапман местеше поглед от единия към другия.

— Бихте ли ме осведомили за какво става дума? — попита тя.

— Не — отсече Стоун.

Макелрой поклати глава и каза:

— Ние с Джон сме от поколението, което ще отнесе професионалните си тайни в гроба. Разбираш ли?

— Да, сър — бързо отвърна младата жена.

— Ще приемеш ли едно питие, Джон?

— Малко ми е рано.

— В Лондон обаче е доста късно. Да си представим, че сме там, а? Случаят е специален. Среща на двама стари приятели…

Донесоха им напитките — бира за Стоун, мартини с джин за Чапман и малко уиски за Макелрой.

— Камъни в жлъчката — поясни той, наблюдавайки Стоун над ръба на чашата си. — Направо ме подлудяват! Чух някъде, че хубавото уиски в малки дози е единственият лек срещу тях. Или поне си въобразявам, че го чух. Но в случая това е напълно достатъчно, наздраве.

Отпиха по глътка и Макелрой попи устните си с носна кърпа.

— Що за човек е премиерът ви? — попита внезапно Стоун.

Това накара Чапман да се изправи в стола си и да изпусне едрата маслина, която беше извадила от чашата си.

Макелрой сбърчи вежди и бавно разтърка слепоочията си.

— Стабилен човек — каза той. — Гласувал съм за него. Между нас казано, е доста труден по определени въпроси, но кой политик не е такъв?

— Достатъчно труден, за да го взривят?

— Не, в никакъв случай. Поне не у дома.

— Като наш най-близък съюзник имате много врагове — каза Стоун и стрелна с поглед Чапман. — Малкият ви остров се е превърнал в главна мишена.

— Не е лъжа. Но ние ще се справим, нали?

— Кой знаеше, че той ще се разходи из парка?

— Ограничен кръг хора — отвърна Чапман, а Макелрой допи своето уиски и отново започна да разтрива слепоочията си. — В момента ги проверяват.

Макелрой не прояви интерес към детайлите, но Стоун побърза да хване нишката и попита:

— Нова теория?

— Дори не съм сигурен, че можем да я наречем теория, Джон — каза той.

— Вече съм Оливър — напомни му Стоун.

— Да, разбира се — огорчено кимна възрастният мъж. — Прочетох го в брифинга, но вече започвам да забравям. Е, добре, Оливър. Става въпрос само за едно хрумване.

— По-точно?

Макелрой вдигна четири пръста пред очите си — точно както Стоун преди известно време.

— Снощи в парка е имало четирима души — каза той и прегъна единия от пръстите си. — Нашият човек е онзи, който за кратко време ти е подарил един от своите зъби…

— Агент Чапман вече ме информира за него, но не каза какво е търсил там.

— Няма някакво специално обяснение. Беше изпратен да патрулира в парка съгласно първоначалните ни планове. А когато министър-председателят си изкълчи глезена, просто го оставихме там като допълнително присъствие. — Трите пръста на Макелрой щръкнаха още по-високо. — За съжаление, Джон… извинявай, Оливър, моите тукашни колеги не могат да ми предоставят никаква информация за останалите трима.

— Вече изгледах видеозаписите. Единият от тях е мъртъв.

— Това не променя положението. Остават жената и мъжът в костюма. Може би наистина са били случайно там. Но може и да не е така. Във всеки случай трябва да разбера.

— Защо изобщо е имало хора там? От опит знам, че когато се дава прием на чуждестранни гости, отседнали в Блеър Хаус, целият парк е отцепен.

— Добър въпрос. Вече си го зададох, но не открих отговор. А ти?

— Не. Или поне не достатъчно достоверен. Някакви конкретни заплахи срещу премиера?

— Нищо извън нормалното.

— В такъв случай по кой път мислиш да поемеш?

— Отдалечих го от заплахата — отвърна Макелрой, погледна часовника си и добави: — След двайсет минути самолетът на премиера трябва да кацне на летище „Хийтроу“.

— А после?

Макелрой нервно бръсна прашинка пърхот от ревера си.

— Не можем да оставим нещата така, Оливър — отсече той. — Инцидентът се случи на американска земя и възможностите ни са ограничени, което обаче не значи, че ще го пренебрегнем. Иначе това ще се превърне в прецедент с непредвидими последици. Няма да позволим на разни откачалки да мислят, че могат да стрелят по нашия премиер, когато им хрумне.

— Ако мишената е бил той — внимателно каза Стоун.

— Длъжни сме да допуснем, че е бил той, поне докато фактите не посочат друго.

Стоун погледна жената до себе си и отново се обърна към стария си познат.

— Агент Чапман явно е много добре подготвена — отбеляза той.

И противен случай нямаше да е тук. Но аз мисля, че с твоя помощ ще бъде още по-добра.

— Имам си достатъчно работа — поклати глава Стоун.

— О, да — каза Макелрой. — Щях да забравя малката ти разходка до НРЦ. Доколкото съм информиран, Райли Уийвър е маркирал територията си. Той ще допуска грешки, разбира се, но да се надяваме, че от тях няма да умрат много хора. Разбирам, че и ФБР те иска в редиците си.

— Вие сте доста популярен човек — добави Чапман.

Макелрой и Стоун си размениха разбиращи погледи и британецът поклати глава.

— Не съм сигурен, че „популярен“ е най-точното определение. Май те държат на къса каишка, а, Оливър?

— Възможно е — рече Стоун.

Дали знае и за срещата ми с президента?

Беше убеден, че Макелрой не му мисли злото, но в тяхната работа спасяването на нечий живот съвсем не означаваше вярност до гроб. Беше сигурен, че британският премиер и съответно Джеймс Макелрой без колебание ще го пожертват в случай, че американците ги помолят.

После му хрумна нещо друго. Ето защо съм тук. Макелрой е получил нареждане да ми предаде посланието директно от президента.

Реши да провери дали наистина е така.

— Вече са ми възложили конкретна задача — подхвърли той. — Утре заминавам.

— Ясно. Но плановете се променят, нали? Човек трябва да държи сметка за последните събития.

— Наистина ли?

— След събитията в парка е твърде възможно да получиш нова задача — заяви Макелрой.

— Защо? Само защото съм бил там?

— Отчасти. Не забравяй, че все пак имам известно влияние в тези кръгове. По мое мнение ще бъдеш по-полезен тук, отколкото в някои по-южни части на това полукълбо.

Значи знае за руснаците и мексиканския канал.

— Станал си ми адвокат? Недей, опасно е.

— В Иран през седемдесет и седма също беше опасно, но това не те спря, нали?

— Вършех си работата. Не ми дължиш нищо.

— Мисля, че не казваш истината.

Стоун леко изви глава.

— По-късно направих някои проучвания — добави Макелрой. — Вече си имал разрешение да се прибереш у дома. Технически погледнато, не си бил на работа. Изпратеният в моя помощ екип е бил атакуван по пътя, един човек е бил убит. Но защо имам чувството, че ти разказвам неща, които вече знаеш?

Стоун поизвърна глава и зърна живото любопитство в погледа на Чапман.

— Ти беше в беда, а аз се оказах наблизо. Сигурен съм, че на мое място и ти щеше да постъпиш по този начин.

— Но резултатът едва ли щеше да е същият — отвърна Макелрой и веднага побърза да добави: — Не поради липсата на желание. Просто не бих могъл да стрелям толкова точно.

— Добре, ясно. А сега карай направо.

— Поемаш разследването и го извеждаш до успешен край. А после… — раменете на Макелрой леко се повдигнаха. — Обещанията, които си получил, няма да претърпят промяна.

— А ако не го изведа до успешен край?

Макелрой не отговори.

— Добре — рече Стоун.

— Какво, „добре“? Приемаш ли?

— Да.

— Отлично!

— Какви са правилата на операцията? Дълго време съм бил извън играта. Не мога просто да скоча обратно.

— Използвах част от професионалните си контакти, разбира се, с благословията на премиера. Той и вашият президент са близки приятели. Играят голф, заедно са участвали във войната. Знаеш как е…

— Какво искаш да ми кажеш?

— Искам да ти кажа, че двамата са единодушни. Убедени са, че ти и присъстващата тук Мери сте най-подходящият екип, който може да се поразрови в тази работа.

— Веднага те предупреждавам, че не съм този, който бях някога.

Макелрой замислено се взря в лицето му.

— Много хора те помнят като човек с изключителни физически качества, безпогрешен мерник и непоколебима воля — каза бавно той. — Към това ще прибавя само още нещо: ти си най-предпазливият оперативен агент, който някога е работил за Америка. Много хора са се опитвали да те пипнат, някои от тях са били на косъм. Но никой не е успял. Защото си изпълнявал съвсем точно „лекарските предписанията“, ако мога да се изразя така. Според мен ще имаш и лична полза, и то не само поради очевидните причини…

— Значи да следя враговете си отблизо, така ли?

— А също и приятелите — натъртено добави Макелрой.

Стоун се обърна и погледна Чапман.

— А вие какво ще кажете?

— Шефът вече си каза мнението — усмихна се тя. — А аз играя по правилата.

— Не ви питам за това! — остро рече Стоун.

— Искам да открия хората, пожелали смъртта на моя премиер — простичко каза тя. — А ако вие сте в състояние да ми помогнете, ще бъда с вас докрай.

— Добре казано — кимна Макелрой и започна да се надига, подпирайки се на страничните облегалки на креслото. — Не мога да ти опиша колко съм доволен, че отново се срещнахме, Оливър. Това е истински балсам за старото ми сърце.

— Само още нещо — спря го Стоун. — Уийвър ми пусна записите от охранителните камери. За съжаление те свършиха миг след експлозията. Или по-скоро кадрите замръзнаха…

— Така ли? — продължително го изгледа Макелрой, а после се обърна към Чапман. — Мери, може би трябва да предложиш на Оливър пълните записи.

— Предположих, че има още нещо, записано от тези камери.

— Винаги има още нещо.

Устните на Стоун леко се извиха нагоре.

— Бил ли си в Иран след онзи инцидент?

— Без теб не бих си и помислил — усмихна се Макелрой. — Мери ще те запознае с всички материали, с които разполагаме до момента. Желая ви успех.

Секунди по-късно приведената му фигура изчезна във вътрешността на апартамента. Чапман и Стоун останаха насаме.

— Ще ме откараш ли обратно — попита той.

— А после? — вдигна вежди тя.

— После заедно ще прегледаме материалите ти.

— Добре, но може би няма да ни стигне времето.

— В това няма никакво съмнение. Времето ни вече изтича.