Пържени зелени домати

Баптистка църква „Мартин Лутър Кинг“

Четвърто Авеню №1049, Бирмингам, Алабама

21 септември 1986

Ивлин бе обещала на госпожа Тредгуд да се посъветва с Бог за нещата, които я мъчеха, и да Го помоли да й помогне в тези тежки за нея времена. За нещастие не знаеше къде да намери Бог. Двамата с Ед не бяха ходили на църква, откакто децата пораснаха, но днес тя отчаяно се нуждаеше от помощ, от нещо, за което да се хване, така че се облече и отиде в презвитерианската църква на Хайланд Авеню, която посещаваха преди.

Когато пристигна пред храма обаче по неизвестна причина обърна колата и неусетно се озова в другия край на града, на паркинга пред баптистката църква „Мартин Лутър Кинг“ — най-голямата в Бирмингам, — и се учуди какво, по дяволите, прави тук. Може би бе дошла подсъзнателно, след като месеци наред бе слушала за Сипси и Онзел.

През целия си живот се бе смятала за либерал. Никога не бе използвала думата „негър“. Но контактът й с чернокожи се свеждаше до общуването, характерно за мнозинството от бялата средна класа — най-вече да се запознае с прислужницата или прислужниците на приятелки.

Като малка понякога ходеше с баща си, когато той кара прислужницата им до дома й в южната част на града. Разстоянието се изминаваше само за десет минути, но на малката Ивлин й се струваше, че отива в друга страна: музиката, дрехите, къщите — всичко беше различно.

На Великден ходеха в южната част на града, за да видят новите великденски дрехи — розови, лилави и жълти, с пъстри шапки в тон.

Разбира се, в домовете работеха само чернокожите жени. Винаги когато някъде наблизо имаше чернокож мъж, майка й изпадаше в истерия и й викаше да си облече халат, защото „в квартала има черен мъж!“. И до ден-днешен Ивлин се притесняваше, когато видеше наблизо чернокожи мъже.

Освен това отношението на родителите й към чернокожи бе като на повечето хора по онова време — смятаха ги за забавни, интересни и инфантилни хора, за които човек трябва да се грижи като за деца. Всички разказваха по някоя история как направила или казала прислужницата или поклащаха развеселено глави колко много деца имат. Повечето им даваха старите си дрехи и остатъците от храна за вкъщи и им помагаха, ако ги сполетеше беда. Но когато поотрасна, Ивлин спря да ходи в южната част на града и не се сещаше често за чернокожите, тъй като бе погълната от собствения си живот.

Затова, когато през 60-те години започнаха размириците, тя заедно с повечето бели в Бирмингам бе шокирана. А и всички бяха на мнение, че „не нашите чернокожи“ предизвикват неприятности, а външни агитатори, изпратени от Севера.

Като цяло всички бяха съгласни, че „нашите чернокожи са доволни от живота си“. Години по-късно Ивлин се зачуди къде й е бил умът и защо не е осъзнала какво точно се случва в другия край на града.

След като Бирмингам бе очернен в пресата и по телевизията, хората бяха объркани и разстроени. Никой не споменаваше за хилядите добрини, които хората от двете раси бяха правили едни за други.

Но сега, двайсет и пет години по-късно, Бирмингам имаше чернокож кмет, а през 1975 година градът, известен някога като Град на омразата и страха, бе обявен за Най-американския Град списание „Лук“. Пишеха, че отношенията до голяма степен били изгладени и чернокожите, заминали преди години в Севера започват постепенно да се прибират. Всички бяха изминали дълъг път.

Ивлин знаеше всичко това, но докато седеше на паркинга пред църквата, се удиви от паркираните наоколо кадилаци и мерцедеси. Бе чувала, че в Бирмингам има богати чернокожи, досега не ги бе виждала.

Докато гледаше как енориашите пристигат за службата, изведнъж някогашният й страх от чернокожи мъже се завърна.

Тя се огледа, за да се увери, че всички врати на колата са заключени, и тъкмо се канеше да си тръгва, когато покрай нея мина баща с две малки деца; това я върна към реалността и я успокои. След няколко минути събра смелост и влезе в църквата.

Но дори след като разпоредителят с карамфил на ревера й се усмихна, пожела й „Добро утро“ и я поведе по пътеката между скамейките, Ивлин още трепереше. Сърцето й биеше бясно чак докато не седна, а коленете й за малко да се подкосят. Бе се надявала да седне по-назад, но я заведоха към средните редове.

Само след няколко секунди Ивлин се изпоти цялата и се задъха. Няколко души я гледаха. Две деца се обърнаха на местата си и я зяпнаха; тя им се усмихна, а те отвърнаха на усмивката. Ивлин реши просто да си тръгне, когато един мъж и една жена седнаха на нейната скамейка и Ивлин се озова заклещена по средата, както обикновено. За пръв път в живота си бе заобиколена изцяло от чернокожи.

Тя бе коремът на змия, сметановата торта, неоцветената картинка в детска книжка, светлото цвете в пъстра градина.

Младата жена до нея бе ослепително красива и облечена с дрехи, каквито Ивлин бе виждала само в списанията. С перленосивата си рокля, обувки и чанта от змийска кожа можеше да е манекенка от Ню Йорк. Когато огледа църквата, Ивлин осъзна, че досега никога не е виждала толкова добре облечени хора на едно място. Мъжете още я притесняваха малко — панталоните им й се струваха твърде тесни, — тъй че съсредоточи вниманието си върху жените.

Но пък на тях винаги им се бе възхищавала за силата и състраданието. Бе се чудила как успяват да обичат и да се грижат за децата на белите и за стари бели жени и мъже с такава нежност и внимание. Тя самата не би била способна на това.

Гледаше как се поздравяват, колко добре се чувстват в кожата си, как се движат с вродена елегантност, дори по-пълните. Не би искала някоя от тези жени да й се ядоса, но много би харесало да види как някой се осмелява да нарече някоя от тя дебела крава.

Осъзна, че през целия си живот е виждала чернокожите, и не ги е забелязвала наистина. Тези жени бяха красиви: стройни момичета с кафява кожа и скули като на египетски царици едри, великолепни едрогърди жени.

Представи си всички онези хора от миналото, които са се опитвали да изглеждат като бели; сигурно сега се смееха от гробовете си на младите бели певци от средната класа, които се опитваха да се правят на черни, и на белите момичета, които си правеха тънки плитчици и афропрически. Нещата се бяха обърнали…

Започна да се отпуска, чувстваше се малко по-спокойна. Някак си бе очаквала отвътре църквата да изглежда различно. Докато се оглеждаше, установи, че интериорът е като на всяка от десетките църкви за бели в Бирмингам; и тогава изведнъж органът засвири и хорът от 250 души, облечени с яркочервени роби, запя с мощ и сила, които за малко да я съборят от пейката:

След песента, когато всички седнаха, отец Портър — огромен мъж с глас, изпълващ залата — стана и подхвана проповед, озаглавена „Радостта да обичаш Бог“. И радостта му наистина отекна из цялата църква. Докато говореше, той отмяташе голямата си глава назад, викаше и се смееше от щастие. А миряните и органът му отговаряха също толкова искрено.

Ивлин бе грешала: тук не беше като в църквите на белите, проповедите не бяха сухи и безкръвни, каквито бе свикнала да чува.

Възторгът на проповедника от Бог бе заразителен и плъзна из залата като пожар. Той ги уверяваше с удивителен авторитет, че Бог не е отмъстителен, а е добър… любящ… прощаващ… и носи радост. Започна да танцува и да пее проповедта си, гласът му се извисяваше до тавана, по сияещото му лице блещукаха капки пот и той от време на време ги избърсваше с бялата носна кърпа в дясната си ръка.

Цялата църква отговаряше на напевните му реплики:

— Няма да познаеш радост, ако не обичаш ближния си…

— Тъй е, отче.

— Обичай врага си…

— Да, отче.

— Забрави за старите вражди…

— Ще забравим, отче…

— Освободи се от дявола, от завистта…

— Да, отче…

— Бог прощава…

— Прощава…

— Защо да не простиш и ти?

— Ще простим, отче.

— Човешко е да се греши, божествено е да простиш…

— Тъй е, отче.

— Няма възкресение за телата, разяждани от грях…

— Няма, отче.

— Но Бог ще ви въздигне…

— Да, ще ни въздигне.

— О! Бог е добър…

— Тъй е, отче.

— Колко добър е нашият Бог…

— Добър е, отче.

— Какъв приятел ни е Исус…

— Приятел ни е, отче.

— И да сте кръстени, обрязани, съживени и лъснати, нищо няма да значи, ако не сте добри…

— Тъй е, отче.

— Благодаря ти, Боже! Благодаря, Всевишни! Днес почитаме името Ти и Ти благодарим! Алилуя! Алилуя!

Накрая цялата църква избухна в дружни „Амин!“ и „Алилуя!“, а хорът отново запя, докато цялата зала не запулсира:

— Обля ли се с кръвта… с пречистващата кръв на жертвения агнец… о, кажете ми, деца добри… пречистихте ли се в кръвта…

Ивлин не бе набожна, но през този ден се извиси над страховете, които я приковаваха към земята.

Усети как сърцето й се отваря и се изпълва с чудото на живота.

Душата й се извиси над олтара, където бял Исус, блед и изпит, с венец от тръни, я гледаше от разпятието и й казваше: „Прости им, чадо, те не знаят какво вършат…“

Госпожа Тредгуд бе права. Ивлин бе споделила мъките си Бог и Той я бе освободил от тях.

Пое си дълбоко дъх и непосилното бреме на гнева и омразата се изпари и отнесе и Тоуанда със себе си. Ивлин бе свободна! И в този миг тя прости на момчето от супермаркета, лекаря на майка си и на момичетата на паркинга… и прости на себе си. Чувстваше се свободна. Свободна като събралите в църквата хора, които бяха понесли безброй страдания, но не бяха позволили омразата и страхът да убият обичта.

В този миг отец Портър призова всички да стиснат ръцете на съседите си. Красивата млада жена до нея й стисна ръка и каза „Бог да ви благослови“. Ивлин също стисна ръката й и отвърна „Благодаря. Много ви благодаря“.

На излизане от църквата се обърна и погледна назад за последно. Може би днес бе дошла тук с надеждата да разбере какво е да си чернокож. Сега обаче осъзна, че никога няма да го проумее, както приятелите й от храма нямаше никога да разберат какво е да си бял. Знаеше, че повече няма да се върне тук. Това бе техният храм. Но за пръв път в живота си изпитваше радост. Истинска радост. Радостта, която бе видяла в очите на госпожа Тредгуд, но която не бе разпознала в онзи момент. Съзнаваше, че е възможно никога повече да не изпита това чувство. Но го бе изпитала поне веднъж и нямаше да го забрави до края на живота си. Щеше да е прекрасно, ако можеше да каже на всички в църквата колко много означава днешният ден за нея.

Щеше да е прекрасно и ако знаеше, че младата жена, чиято ръка стисна, бе най-голямата дъщеря на Джаспър Пийви, железопътния стюард, който също като нея бе се преборил в живота.