Пържени зелени домати

Кафене „Уисъл Стоп“

Уисъл Стоп, Алабама

1 декември 1938

Слънцето тъкмо се бе издигнало зад кафенето, когато Иджи разтърси Чуканчето и извика:

— Ставай! Ела да видиш! — И го замъкна до прозореца.

Цялото поле беше бяло.

Момчето зяпна.

— Какво е това?

— Сняг — засмя се Иджи.

— Наистина ли?

— Да.

Момчето вече беше в трети клас, но за пръв път в живота си виждаше сняг.

Рут дойде при тях по нощница и погледна навън също толкова изненадано.

Тримата бързо се облякоха и след пет минути вече бяха на двора. Снегът бе само пет сантиметра, но те се въргаляха в него и правеха снежни топки. Из целия град се отваряха врати и се носеха въодушевени детски възгласи. До седем часа онази сутрин Чуканчето и Иджи вече бяха направили нисък и дебел снежен човек, а Рут им приготви снежен сладолед с мляко и захар.

Иджи реши да изпрати Чуканчето до училище и докато вървяха покрай железопътната линия, виждаха само белота, простираща се докъдето стига погледът. Чуканчето така подскачаше от радост, че на два пъти падна. Иджи реши да му разкаже някоя история, за да го успокои.

— Казвала ли съм ти за онзи случай, когато със Смоуки играхме покер с Железния Сам Прасето?

— Не. Кой е Железния Сам Прасето?

— Да не искаш да кажеш, че никога не си чувал за Железния Сам, най-жестокия играч на покер в Алабама?

— Не съм.

— Значи със Смоуки участвахме в среднощна игра в Гейт Сити и аз започнах да печеля. Печелех всички раздавания повече от час, а Сам Прасето се нервираше все повече и повече. Но какво да направя? Не можех да се откажа, след като печелех — не е редно. А колкото повече печелех, толкова повече се ядосваше той и съвсем скоро така побесня, че тупна пистолета си на масата и заяви, че ще застреля следващия, който му даде лоши карти.

Чуканчето вече бе изцяло погълнат от историята.

— И чий ред бе да раздава?

— По ирония бе забравил, че е негов ред, и що да видиш? Даде си две двойки. Тъй че просто взе пистолета и се гръмна, както си седеше на масата… държеше на думата си, сериозно.

— Еха! Ти видя ли картите?

— Разбира се. Две двойки си бяха.

Докато обмисляше чутото, Чуканчето забеляза нещо да стърчи от снега до релсите, изтича до него и го вдигна.

— Виж, лельо Иджи, консерва кисело зеле. Дори не е отворена!

И тогава момчето осъзна нещо и се стъписа. Вдигна консервата със страхопочитание и прошепна:

— Лельо Иджи, обзалагам се, че тази консерва е от продуктите, които Бил Железничаря хвърля от влаковете. Какво мислиш?

Иджи огледа кутията.

— Възможно е, напълно е възможно. Но я върни на мястото й, за да я намерят хората, за които е предназначена.

Чуканчето сложи консервата в снега точно на мястото, от което я бе взел, сякаш бе свещена реликва.

— Еха!

За пръв път виждаше сняг, а сега бе намерил и консерва, вероятно хвърлена от Бил Железничаря. Страхотно продължиха напред и след няколко минути Чуканчето попита:

— Бил Железничаря е най-смелият човек на света, нали, лельо Иджи?

— Смел е, да.

— Но не мислиш, че е най-смелият човек, така ли?

Иджи се замисли.

— Не е най-смелият, когото познавам. Един от най-смелите е, но не и най-смелият.

Чуканчето се озадачи.

— Че кой е по-смел от Бил Железничаря?

— Големия Джордж.

— Нашият Джордж ли?

— Да.

— Какво е направил?

— Ами, първо, аз нямаше да съм тук, ако не беше той.

— Искаш да кажеш, че нямаше да си тук днес ли?

— Не, искам да кажа, че изобщо нямаше да съм жива. Щяха да ме изядат прасетата.

— Сериозно ли?

— Да. Когато бях на две или три годинки, с Бъди и Джулиан се мотаехме около кочината и аз се покатерих на оградата и паднах презглава право при прасетата.

— Наистина ли?

— Да. И те се спуснаха към мен, нали знаеш, че ядат всичко… а особено обичат малки деца.

— Сериозно?

— Да. Както и да е, аз веднага скочих и побягнах, но се спънах и паднах и те за малко да ме изядат, обаче Големия Джордж ме видя, скочи в кочината и започна да ги разбутва. Става въпрос за сто и петдесет килограмови прасета. Джордж ги грабваше и ги мяташе настрани все едно бяха чували с картофи. Успя да ги задържи далеч от мен, докато Бъди пропълзя под оградата и ме измъкна.

— Наистина ли!

— Наистина. Нали си виждал белезите по ръцете на Големия Джордж?

— Да.

— От зъбите на онези прасета са. Но Големия Джордж не каза и думичка на татко, защото знаеше, че татко ще убие Бъди, задето ме е завел при кочината.

— Не знаех.

— Знам.

— Еха! А познаваш ли други смели хора? Когато чичо Джулиан застреля онзи елен миналата седмица, прояви голяма смелост.

— Има различни видове смелост — отвърна Иджи. — Не е нужно да си смел, за да застреляш голямо глупаво животно.

— Тогава кои други смели хора познаваш, освен Големия Джордж?

— Хм, да видим — замисли се Иджи. — Трябва да призная, че майка ти е от най-смелите хора, които познавам.

— Мама ли?

— Да, майка ти.

— Не ти вярвам. Тя се страхува от всичко, дори от буболечки. Какво смело е направила?

— Веднъж направи нещо заради мен.

— Какво?

— Няма значение. Ти ме попита кои смели хора познавам и аз ти отговорих. Майка ти и Големия Джордж.

— Истината ли казваш?

— Самата истина.

Чуканчето се слиса.

— Ами, аз ще бъда…

— Точно така. И искам винаги да помниш още нещо. На света има удивителни същества, които са около нас и се представят за хора. Никога не го забравяй, синко. Чу ли ме?

Чуканчето я погледна искрено и отвърна:

— Няма да го забравя, обещавам.

Продължиха да вървят покрай релсите. Един червен кардинал излетя от заснежено дърво и прелетя като комета над белия хоризонт.