Пържени зелени домати

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

16 февруари 1986

Ивлин бе донесла кутия с различни видове курабийки с надеждата да разведри свекърва си, но Старата мама заяви, че не ги иска, и Ивлин ги занесе на госпожа Тредгуд, която много им се зарадва.

— Мога да ям джинджифилови и ванилови курабийки по цял ден! А ти?

Ивлин, за съжаление, трябваше да се съгласи с кимване.

Госпожа Тредгуд задъвка една курабийка, сведе очи към пода и почна…

— Знаеш ли, Ивлин? Мразя този линолеум. Тук всички подове са настлани с грозен сив линолеум. Не е ли по-добре като е пълно със стари хора, които ходят по пантофи и са склонни да се подхлъзват и да си чупят костите, да застелят подовете с нещо по-меко? В дневната вкъщи си имам черга. Накарах Норис да занесе черните ми обувки с връзки на обущаря, за да им сложат нови гумени подметки, и като ги обуя сутрин, не ги свалям, докато не си легна вечер. Нямам намерение да си чупя костите. Счупиш ли си тазобедрената кост, си пътник.

Старците тук са по леглата най-късно в седем и половина или в осем. Аз не съм свикнала да заспивам толкова рано. Не си лягах, преди влакът в десет и двайсет за Атланта да мине покрай къщи. Е, сега си лягам в осем и гася лампата, за да не преча на госпожа Отис, но не мога да заспя, докато не чуя свирката на влака в десет и двайсет. Чува се из целия град. А може и просто да си въобразявам, няма значение, но докато не я чуя, не заспивам.

Добре че обичам влаковете, защото Уисъл Стоп винаги си е бил железопътна гара, а Траутвил бе само няколко бараки и една стара черква — Примитивистката баптистка църква на връх Сион, където ходеха Сипси и останалите чернокожи.

Железопътните релси минават покрай къщата ми. Ако имам въдица, мога да докосвам влаковете с нея — толкова близо минават. Та през последните петдесет години седях на верандата и гледах как влаковете минават един след друг, и така и не ми омръзна. Също като енота, дето миеше бисквитките. Най-много обичам да ги гледам вечер. Вагон-ресторантът ми е любим. Сега в него има само снекбар, където хората пият бира и пушат цигари, но преди да спрат добрите влакове, експресът от Ню Йорк за Ню Орлиънс в осем без двайсет минаваше покрай къщи точно по времето за вечеря. О, да можеше само да го видиш — чернокожите келнери, издокарани с колосани бели сака и черни кожени папийонки, изящните съдове и сребърните чайници, както и свежа роза и зеленина на всяка маса. По масите имаше и малки лампи с абажури.

Разбира се, в онези времена жените се обличаха с най-хубавите си рокли, носеха шапки и кожи, а мъжете изглеждаха прекрасно със сините си костюми. Експресът за Ню Орлинъс имаше малки венециански щори на всеки прозорец. А във вагон-ресторанта можеше да си седиш и да ядеш, докато влакът препуска в нощта. Казвах на Клио, че идеята да пътуваш и да ядеш едновременно много ми се нрави.

Иджи все повтаряше: „Нини, возиш се на влака само заради яденето“. Права беше. Обожавах пържолите, които сервираха, а и никъде пържените яйца с шунка не са така вкусни, както ги правят във влака. Когато експресът спреше в някое градче по пътя, готвачите купуваха от местните хора пресни яйца, шунка и пъстърва. Едно време всички продукти бяха пресни.

Вече почти не готвя… е, от време на време си отварям консерва доматена супа. Не че не обичам вкусните ястия. Напротив. Но сега е трудно да намериш добри готови манджи. Веднъж госпожа Отис ни записа в програмата „Ястия на колела“ към църквата. Но манджите им бяха отвратителни. Може и да идваха на колела, но изобщо не можеха да се сравняват с ястията, които предлагаха във влаковете.

Естествено, да живееш до железопътната линия си има и недостатъци. Чиниите ми непрекъснато се пукаха, дори зеленият сервиз, който спечелих от томбола в киното в Бирмингам по време на Депресията. Спомням си дори коя песен бяха пуснали: „Здравейте“ на Кейт Смит.

Госпожа Тредгуд погледна Ивлин.

— Ти едва ли я помниш, но тя бе известна като Пойната птица на Юга. Голямо дебело момиче с лъчезарен характер. Не си ли съгласна, че дебелите хора са добряци?

Ивлин се усмихна немощно с надеждата това да е вярно, тъй като вече бе наченала второ пакетче бисквити „Лорна Дун“.

— Но не бих заменила влаковете за нищо на света. Какво иначе щях да правя толкова години? По онова време още нямаше телевизия. Опитвах се да отгатна откъде идват хората и накъде пътуват. От време на време, когато Клио успяваше да отдели някой и друг долар, ни взимаше с детето и отивахме с влака чак до Мемфис и обратно. Джаспър, синът на Големия Джордж и Онзел, беше стюард в спалния вагон и се държеше с нас като че ли сме кралят и кралицата на Румъния. Джаспър стана председател на Братството на стюардите на спални вагони. Двамата с брат му Артис се преместиха в Бирмингам още като малки… но Артис влиза в затвора два или три пъти. Интересно как никога не знаеш какво ще излезе от едно дете… Да вземем например момченцето на Рут и Иджи. Живот като неговия би съсипал някои хора, но не и него. Не се знае какво носи човек в сърцето си, докато не бъде подложен на изпитание.