Пържени зелени домати

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

9 март 1986

Преди, през безкрайно дългите черни нощи, в които Ивлин бе лежала, обляна в пот от страх и видения за смърт, тръбички и тумори, й се бе искало да извика за помощ спящия до нея Ед. Но просто продължаваше да си лежи в мрачната бездна на собственото си нещастие до сутринта.

Напоследък, за да не мисли как ще дръпне спусъка на студения пистолет, затваряше очи и се опитваше да чуе гласа на госпожа Тредгуд, дишаше дълбоко, съсредоточаваше се и скоро си представяше, че е в Уисъл Стоп. Виждаше се как върви по улицата и влиза във фризьорския салон на Опал и дори усеща как мият косата й с топла вода, която постепенно става все по-студена. След като й направят прическа, се отбива при Дот Уиймс в пощата, после отива в кафенето, където вижда всички съвсем ясно — Чуканчето, Рут и Иджи. Поръчва си обяд, а Уилбър Уиймс и Грейди Килгор й махат от съседната маса. Сипси и Онзел й се усмихват, а от кухнята се разнася песен от радиото. Всички я питат как е, слънцето винаги блести ярко и бъдещето винаги е светло… Напоследък спеше все повече и мислеше за пистолети все по-рядко…

Тази сутрин, когато се събуди, Ивлин осъзна, че всъщност чака с нетърпение посещението в старческия дом. Историите за кафенето и Уисъл Стоп от последните седмици й се струваха по-реални от живота й с Ед в Бирмингам.

Когато пристигна в салона, приятелката й, както обикновено, бе в добро настроение и се зарадва на шоколада с бадеми „Хърши“, който специално си бе поръчала.

Докато похапваше от него, госпожа Тредгуд размишляваше за някакъв скитник от онези времена.

— Боже, чудя се какво ли е станало със Смоуки Самотника. Нямам представа къде е сега, сигурно е умрял.

Спомням си първия път, когато дойде в кафенето. Ядях пържени зелени домати, а той почука на задната врата да проси храна. Иджи влезе в кухнята и след малко се върна с бедния човечец и му каза да се умие в тоалетната, докато тя му направи нещо за ядене. Когато отиде да му приготви храната, каза, че това бил най-самотният тип, който била виждала. Скитникът каза, че се казвал Смоуки Филипс, но Иджи го кръсти Смоуки Самотника и след това всеки път, когато го видеше да се задава по пътя, казваше: „Смоуки Самотника пристига“.

Горкичкият, мисля, че нямаше семейство, и Рут и Иджи го съжалиха, защото си беше жив умрял, и му позволиха да остане в старата барака зад кафенето. От време на време не го свърташе и изчезваше да се скита, по два-три пъти годишно, но рано или късно се връщаше, обикновено пиян и изтощен, отиваше в бараката и спеше дълго. През живота си не бе притежавал нищо. Имаше само нож, вилица и отварачка за консерви, държеше ги в хастара на шапката си. Разправяше, че не му се мъкне багаж. Струва ми се, че онази барака бе единственият дом, който някога е имал, а ако не бяха Рут и Иджи, сигурно щеше умре от глад.

Но мисля, че винаги се връщаше, защото беше влюбен в Рут. Така и не си призна, но си личеше от начина, по който я гледаше.

Да ти кажа, много съм благодарна, че Клио си отиде пръв. Изглежда, мъжът не може да живее без жена си. Затова повечето умират много бързо след съпругите си. Просто не знаят какво да правят без тях. Жалко наистина… да вземем например стария Дънауей тук в дома. Жена му почина само преди месец, а той вече започна да задиря другите жени и затова го тъпчат успокоителни — за да го успокоят. Мисли се за някакъв Ромео представяш ли си? А да го видиш само как изглежда. Прилича на стар пуяк с големи клепнали уши. Но коя съм аз, че да съдя. Както и да изглежда човек, винаги ще се намери някой, който го мисли за най-големия красавец на света. Значи може и да си хване някоя от бабите…