Пържени зелени домати

Затворът „Килби“

Атмор, Алабама

11 юли 1948

Изпратиха Артис О. Пийви в затвора „Килби“, по-известен като Фермата на убийците, задето бе извадил нож срещу двамата ловци на кучета, и на Иджи и Грейди има трябваше половин година, за да успеят да го измъкнат.

На път за затвора Грейди каза на Иджи:

— Добре, че излиза. Вероятно нямаше да изкара там и месец повече.

Грейди знаеше много добре какво е положението, тъй като някога бе работил като надзирател там.

— Ако пазачите не го докопат, някой от останалите негри непременно ще го направи. Виждал съм как в затвора порядъчни мъже се превръщат в животни. Мъже с жени и деца у дома се избиват заради някое нежно момче… всички нощи в крилото с килиите бяха страшни, но по пълнолуние направо полудяваха и вадеха ножовете. На следващата сутрин, когато влезехме, намирахме поне по двайсет и пет трупа. А след като прекараш известно време там, единствената разлика между надзиратели и затворници става пистолетът. Повечето от пазачите са доста прости… ходят да гледат някой филм с Том Микс или Хут Тибсън и като се върнат, обикалят из фермата на коне и размахват пистолети все едно са каубои. Понякога са по-зли и от затворниците. Затова напуснах. Виждал съм пазачи, които пребиват негър до смърт просто от скука. Казвам ти, затворът след известно време те съсипва, а сега, след като и онези момчета Скотсбъро са там, нещата са още по-зле.

Иджи се разтревожи още повече. Щеше й се Грейди да кара по-бързо.

Когато минаха през портала и тръгнаха по пътя към административната сграда, видяха стотици затворници с раирани униформи от груб плат да копаят в двора, а пазачите, както бе казал Грейди, се перчеха, като яздеха конете си в кръгове и оглежда преминаващата кола. На Иджи й се стори, че повечето от тях наистина изглеждат малко бавноразвиващи се, затова когато доведоха Артис изпита голямо облекчение, че е жив и здрав.

Макар дрехите му да бяха смачкани, косата му бе сресана Артис никога не се бе радвал повече на някого в живота си. Белезите от камшиците по гърба му не се виждаха, както и цицините по главата му. Той се ухили до уши, когато го поведоха към колата. Прибираше се у дома…

По пътя Грейди каза:

— Артис, сега аз отговарям за теб, тъй че не се забърквай разни неприятности.

— Няма, сър. Изобщо не искам да се връщам в затвора, никак даже.

Грейди го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Доста тежичко е вътре, а?

Артис се засмя.

— Тъй си е, сър, тежичко е… аха, бая тежичко.

Когато след четири часа пред тях се появиха стоманолеярните в покрайнините на Бирмингам, Артис се развълнува като малко дете и поиска да слезе от колата.

Иджи се опита да го убеди първо да се прибере до Уисъл Стоп.

— Майка ти, баща ти и Сипси те чакат.

Но Артис измоли да го оставят в Бирмингам за няколко часа и те го закараха на Осмо авеню, където искаше да слезе.

Иджи му каза:

— Моля те, прибери се скоро у дома, защото те наистина нямат търпение да те видят… Обещаваш ли?

— Да, госпожо, обещавам — отвърна Артис и хукна по улицата засмян и щастлив, че се е върнал там, където му е мястото, след седмица се появи в кафенето с коса, пригладена като стъкло и зашеметяващ с чисто новата си шапка „Ревъл“, модел Карлем с по-широка периферия, подарена му от Мадлин от радост, че се е прибрал.