Пържени зелени домати

Кафене „Уисъл Стоп“

Уисъл Стоп, Алабама

22 март 1933

Иджи пиеше кафе и си приказваше с бездомния си приятел Смоуки. В кухнята Сипси и Онзел пържеха зелени домати за хората, които започваха да пристигат към единайсет и половина часа за обяд, и слушаха „Църковни химни“ по радиото. Точно тогава Оси Смит потропа на кухненската врата.

Сипси си поговори с него, влезе в кафенето, обърса ръце в престилката си и каза:

— Госпожо Иджи, едно черно момче ви вика отзад.

Иджи отиде до задната врата и веднага позна Оси Смит, неин приятел от Траутвил, който работеше в депото.

— Здрасти, Оси. Как си?

— Бива, госпожо Иджи.

— Какво има?

— Госпожо Иджи, от два месеца вече с момчетата в депото надушваме мириса на скара и ни текат лигите, та се чудех дали няма да ни продадете малко сандвичи с кюфтета. Имаме пари.

Иджи въздъхна и поклати глава.

— Виж какво ще ти кажа, Оси. Знаеш, че ако зависи от мен, ще ви поканя през главния вход й ще ви настаня на маса, но ти е ясно, че това няма как да стане.

— Да, госпожо.

— В града има една пасмина, която ще ме подпали веднага, а трябва да си изкарвам хляба.

— Знам, госпожо.

— Значи искам да се върнеш в депото и да кажеш на приятелите си, когато им се дояде, да дойдат отзад до кухненската врата.

Оси се ухили.

— Да, госпожо.

— Кажете на Сипси какво искате и тя ще ви го приготви.

— Добре, госпожо. Мерси.

— Сипси, дай му кюфтета и каквото друго иска. Дай му и пай.

— Здраво ще загазите с онез куклуксклановците, че и аз ще изпатя покрай вас — измърмори Сипси. — Ще ме затрият и повеч’ няма да ме видите.

Но направи сандвичите, сложи ги в хартиена торба заедно с гроздов сок и парчета пай, че и салфетка.

След три дни Грейди Килгор, местният шериф и железопътен полицай на половин ден, влезе наперено в кафенето. Беше едър като мечок и някогашен приятел на брат й Бъди.

Остави шапката си на закачалката, както обикновено, и каза на Иджи, че трябва да обсъдят нещо важно. Тя му занесе кафе в сепарето и седна срещу него. Грейди се наведе през масата и се зае с неприятната задача.

— Иджи, не бива да храниш онези чернилки, много добре го знаеш. На някои от момчетата в града това никак не им харесва. Никой не иска да яде в заведение, където се мъкнат негри. Не е редно и трябва да престанеш.

Иджи се замисли за миг, после кимна и каза:

— Прав си, Грейди. Знам, че не е редно и не бива да го правя.

Грейди се облегна доволно назад.

Тя обаче продължи:

— Обаче знаеш ли, Грейди, интересно как хората правят неща, които не бива. Да вземем теб например. Сигурно много хора биха си помислили, че в неделя след църква не бива да ходиш отвъд реката при Ева Бейтс. Гладис сигурно би рекла, че не е редно да го правиш.

Грейди, който по онова време бе дякон в баптистката църква и бе женен за някогашната Гладис Моутс, известна с избухливия си нрав, пламна целият.

— Стига, Иджи, не е смешно.

— Аз пък мисля, че е. И знаеш ли какво друго е смешно — големи мъже да се напиват и да се намятат с чаршафи.

Грейди повика Рут иззад тезгяха.

— Рут, би ли дошла да й налееш малко акъл? Мен не иска да ме слуша. Просто се опитвам да я отърва от неприятности. Няма да казвам имена, но в града има хора, които не искат да обслужвате негри.

Иджи запали цигара и се усмихна.

— Виж сега, Грейди, следващия път, когато въпросните „хора“ като Джак Бътс, Уилбър Уиймс или Пийт Тидуел дойдат тук, ще ги питам защо, след като не искат никой да разбере кой участва в глупавите им паради, нямат достатъчно акъл да си сменят обувките.

— Чакай, чакай малко, Иджи…

— По дяволите, Грейди, никого не залъгвате. Навсякъде бих познала патъците ти четирийсет и шести номер.

Грейди погледна краката си. Губеше битката, при това бързо.

— Стига, Иджи! Рут, моля те, ела да ми помогнеш с това инатливо магаре.

Рут дойде.

— Грейди какво толкова ще стане, ако продава по някой сандвич през задната врата? Все пак не влизат вътре и не сядат на масите.

— Ами… знам ли, Рут? Ще трябва да говоря с момчетата.

— Никому нищо лошо не правят, Грейди.

Той се замисли.

— Всъщност да де, няма проблем… засега. — Размаха пръст пред Иджи. — Но се погрижи да идват само на задната врата, разбра ли?

Стана, сложи си шапката и добави:

— Уговорката за покер в петък още важи, нали?

— Да, в осем часа. И си носи много пари: усещам, че ще извадя късмет.

— Тогава ще кажа на Джак… Чао, Рут.

— Чао, Грейди.

Иджи поклати глава и го проследи с поглед как се отдалечава по улицата.

— Рут, да беше видяла това теле как седеше пияно-заляно долу при реката и три дни рева като бебе, когато Джо, чернокожият старец, който го отгледа, умря. Кълна се, имам чувството, че вместо мозъци имат мухи в главите. Представи си само: тези момчета се страхуват да седят до негър, докато обядват, а не ги е страх да ядат яйцата, излезли от задника на кокошка.

— О, Иджи!

Иджи се разсмя.

— Извинявай, но понякога страшно се ядосвам.

— Знам, скъпа, но не бива да се разстройваш. Хората просто са си такива и няма как да ги промениш. Просто така са нещата.

Иджи й се усмихна и се зачуди какво ли би станало, ако не беше Рут да я успокоява. Рут също й се усмихна.

И двете бяха наясно, че в някакъв момент ще се наложи да вземат решение какво да правят. И го взеха. След онзи ден единственото, което се промени, бе менюто, окачено на задната врата — всички цени бяха с пет-десет цента по-ниски. Двете решиха, че така е справедливо…