Пържени зелени домати

Кафене „Уисъл Стоп“

Уисъл Стоп, Алабама

9 май 1949

Тази вечер Грейди Килгор, Джак Бътс и Смоуки Самотника седяха в кафенето и се кикотеха. За седма поредна седмица бяха успели да сложат димка в колата на отец Скрогинс. Но когато Чуканчето излезе от задната стая, изтупан със синия си костюм и папийонка, млъкнаха и решиха малко да се позаяждат с него. Грейди му помаха и попита:

— Извинете, разпоредител, къде е мястото ми?

Иджи рече:

— Момчета, оставете го на мира. Вижте го какъв е хубавец. Има среща с Пеги Хадли, дъщерята на доктора.

Джак се обади с подигравателно гласче:

— О, докторе…

Чуканчето си взе кока-кола и хвърли на Иджи гаден поглед. Ако не беше тя, нямаше да се налага да ходи на Банкета на влюбените с малката Пеги Хадли, която някога наистина харесваше, но вече бе твърде голям за това увлечение. Пеги бе две години по-малка от него, носеше очила и той не й бе обръщал внимание, откакто влезе в гимназията. Но в мига, в който тя разбра, че той се прибира от Технологичния институт на Джоржия за лятото, бе отишла при Иджи и я бе попитала дали Чуканчето ще се съгласи да я заведе на Банкета на абитуриентите и Иджи бе приела от негово име.

Тъй като бе джентълмен, Чуканчето реши, че нищо няма му стане, ако излезе с Пеги за една вечер — макар в момента не бе толкова сигурен в това.

Иджи извади от хладилника в кухнята букет дребни трендафили и му го подаде.

— Вземи. Ходих до старата къща и ги набрах от задния двор. За Пеги са. Майка ти ги обожаваше.

Чуканчето извъртя очи към тавана и каза с досада:

— Боже! Лельо Иджи, защо просто не идеш вместо мен? И без това вече си планирала цялата вечер. — Обърна се към мъжете на масата. — Хей, Грейди, ти не искаш ли да ме замести.

Грейди поклати глава.

— Ще ми се, но Гладис ще ме убие, ако ме хване с по-млада жена. Но пък какво ли разбираш ти? Чакай само да се ожениш и да остарееш като мен. Освен това вече не съм мъжът, който бях преди.

— Ти пък кога си бил мъж? — намеси се Джак и всички се разсмяха.

Чуканчето отвори вратата и каза:

— Е, аз тръгвам. Чао засега.

Всяка година след банкета учениците отиваха в кафенето и тази вечер не правеше изключение. Когато Пеги влезе, прекрасна с бялата си изплетена на една кука рокля и розов трендафил, закачен на рамото, Иджи каза:

— Слава богу, че си добре. Умрях от притеснение.

Пеги я попита защо, за бога, се е притеснявала.

— Не чу ли за онова момиче от Бирмингам миналата седмица? — попита я Иджи. — Така се вълнувала за абитуриентския си банкет, че докато я снимали, пламнала. Възпламенила се от само себе си и изгоряла за секунди. От нея останали само обувките й с високи токове. Наложило се кавалерът й да я занесе у дома в чаша.

Пеги, която до този момент бе повярвала на историята, възкликна:

— О, Иджи, будалкаш ме!

Чуканчето се зарадва, когато банкетът приключи и си тръгва. Тъй като предишната година бе героят на футболния отбор, около него се бяха скупчили момчета, които го зяпаха ококорено, и момичета, които се кискаха и пискаха, щом ги поздравеше или всъщност щом направеше каквото и да било. Той спря колата пред къщата на Пеги и се канеше да слезе, да й отвори, когато тя свали очилата си, наведе се към него, гледна го с големите си кафяви като на Сюзан Хейуърд очи и каза:

— Лека нощ.

Чуканчето се взря в очите й и осъзна, че ги вижда истински пръв път: кадифени езера, в които можеше да се гмурне. Лицето й бе на по-малко от сантиметър от неговото, а уханието на парфюма й „Уайт Шолдърс“ бе опияняващо. В този миг Пеги бе Рита Хейуърт в „Гилда“, не, Лана Търнър в „Пощальонът винаги звъни два пъти“. И когато я целуна, изпита страст, както не бе подозирал, че съществува.

През онова лято синият костюм влезе в редовна употреба, а през есента стигна чак до Кълъмбъс, Джорджия, когато двамата отидоха в местния съд, за да се оженят. Единственото, което каза Иджи, беше: „Нали ти казах“.

След това единственото, което трябваше да направи Пеги, за да го омае, бе да си свали очилата и да го погледне.